Мостът на Дрина

С по-кратки или по-дълги затишия бунтът продължи години и броят на ония, които бяха пускани по водата „да идат и да търсят друга, по-добра и по-умна глава“, беше през това време много голям. Случаят поиска, случаят, който погубва слабите и непредпазливите, тая процесия да започне с ония двама прости люде, двама от множеството неуки, бедни и невинни, защото обикновено те биват първите, които замайването пред водовъртежа на великите събития грабва и които тоя водовъртеж непреодолимо привлича и поглъща. Така слугата Миле и чичо Елисие, посечени едновременно и на едно място, сдружени като братя, първи окичиха с главите си войнишкия чардак на капията, която отпосле, докато траяха бунтовете, почти никога не оставаше без такова украшение. И така двамата, които дотогава не се бяха чували и виждали, останаха да се помнят заедно и бяха помнени по-добре и по-дълго от толкова други по-знатни жертви.

Така капията изчезна под кървавия и зловещ чардак, а с нея изчезнаха и събиранията, разговорите, песните, радостите. И турците минаваха без желание оттам, а сърбите пресичаха моста само ако не можеше другояче, и то с наведена глава и бързо.

Край дървения чардак, чиито дъски с времето посивяха и после почерняха, бързо се създаде оная атмосфера, дето окръжава сградите, в които постоянно живее войска. По гредите се сушеше войнишко бельо, а от прозорците изсипваха в Дрина боклук и помия, всички отпадъци и цялата мръсотия на казармения живот. От това по белия среден стълб оставаха дълги, мръсни струи, които се виждаха отдалече.

Работата на палач вършеше дълго време един и същ войник. Той бе дебел анадолец, с жълти, мътни очи и негърски устни на мазното, подпухнало, землено на цвят лице, което винаги изглеждаше усмихнато с усмивката на охранените добродушни хора. Казваше се Хайрудин и скоро стана известен на целия град и далече по границата. Той изпълняваше своята служба със задоволство и гордост; във всеки случай беше необикновено вещ и бърз. Гражданите тогава казваха за него, че имал по-лека ръка от градския бръснар Мушан. И старо, и младо го знаеше, поне по име, а неговото име извикваше у хората едновременно и трепет, и любопитство.

В слънчеви дни той по цял ден седеше или лежеше на моста, в сянката под дървения чардак. От време на време обхождаше изложените глави на коловете, като бостанджия бостана, и пак лягаше на своята дъска под сянката, като се прозяваше и протягаше, тромав, гурелив и добродушен, сякаш престаряло рунтаво куче. Накрая на моста, зад оградата, се събираха любопитни деца, които боязливо го поглеждаха.