Мостът на Дрина

При тия мисли ходжата крачи все по-трудно и по-бавно.

Сега ясно се чува, че в чаршията пеят. Да можеше само да поеме повече въздух, да не беше пътят така стръмен и да можеше да стигне до дома, да легне на своя дюшек и да види и чуе някого от близките си! Това е единственото, което още желае. Но не може. Не може вече да постигне правилно отношение между дишането и сърцето, сърцето е съвсем задръстило дъха, както понякога се случва насън. Само че сега няма спасително пробуждане. Разтвори широко уста и усети, че очите изтичат от главата му. Стръмнината, която до тоя миг непрекъснато растеше, се приближи съвсем до лицето му. Цялото му зрително поле се запълни от твърдия, просъхнал път, който се превръщаше в мрак и го обгръщаше цял.

На стръмнината, която води за Мейдан, Али ходжа лежеше и издъхваше в кратки потръпвания.