Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

За първи път Ансън усети чувство на превъзходство, когато забеляза донейде неохотната и типично американска почит, която му отдаваха в това село в Кънетикът. Родителите на момчетата, с които играеше, винаги го разпитваха как се чувстват майка му и баща му и бяха някак развълнувани, когато собствените им деца биваха канени в дома на семейство Хънтър. Той приемаше това като нещо естествено, но до края на живота си изпитваше нетърпимост към всички групички, на които не беше център — по богатство, положение или авторитет. Ансън не желаеше да се бори с другите момчета за надмощие — смяташе, че то трябва да му бъде признато направо, в противен случай се затваряше в семейството си. То му беше достатъчно, защото в Източните щати парите все още имат известен феодален смисъл — могат да създават кланове. В снобския Запад парите разделят фамилиите и образуват класи.

На осемнайсет години, когато отиде в Ню Хейвън, Ансън беше висок и снажен, с чисто лице и здрав тен благодарение на редовния живот, който бе водил в училище. Косата му беше руса и растеше по странен начин на главата му, носът му беше гърбав — тези две неща му пречеха да бъде красавец, но той притежаваше някакво самонадеяно очарование и прямота, така че мъжете от висшето общество, които го срещаха на улицата, разбираха, без някой да им казва, че е богат и е учил в някое от елитните училища. Независимо от всичко именно неговото чувство на превъзходство му попречи да има успех в университета — вземаха самостоятелността му за себичност, а отказът му да приеме нормите в Йейл със съответното страхопочитание като че ли омаловажаваше всички, които правеха това. И тъй, много преди да завърши, той започна да измества центъра на живота си в Ню Йорк.

В Ню Йорк Ансън се чувстваше в свои води — там бяха собственият му дом със „слуги, каквито вече не се намират“ и собственото му семейство, в което благодарение на своя весел нрав и умението си да движи нещата той бързо ставаше център; също — баловете за дебютиращи в обществото девойки, атмосферата на благовъзпитаност и мъжественост в мъжките клубове, както и от време на време буйните веселби с дръзките момичета, които Ню Хейвън9 познаваше само от разстояние. Мечтите му бяха доста обикновени — дори включваха безупречната сянка, за която един ден щеше да се ожени, но се различаваха от мечтите на повечето младежи по това, че не бяха обвити в мъгла, нямаха онова качество, наричано ту „идеализъм“, ту „илюзия“. Ансън прие безрезервно света на многото пари и голямото разточителство, на разводите и разоренията, на снобизма и привилегиите. Животът на повечето от нас завършва като компромис, а неговият започна с това.

С него се запознахме в края на лятото на 1917-а, когато той току-що бе завършил университета в Иейл и както всички нас беше подхванат от организираната истерия на войната. Той пристигна в Пенсакола10 облечен в синьо-зелената униформа на военноморската авиация, където оркестрите в хотелите изпълняваха песента „Извинявай, скъпа“, а ние младите офицери танцувахме с момичета. Всички го харесваха и макар че минаваше за човек, който обича да си попийва, и не беше кой знае колко добър летец, дори инструкторите се отнасяха към него с някакво уважение. Той вечно водеше нескончаеми разговори с тях със своя самоуверен и убедителен глас — разговори, които завършваха с неговото отърваване или по-често на друг от офицерите от някоя грозяща опасност. Беше дружелюбен, разпуснат и жаден за удоволствия и всички бяхме учудени, когато се влюби в едно скромно и доста порядъчно момиче.