Избор на лице

Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, а с пръстите на другата напипах слепешком бутона за затъмняване на стената.

Върнах се в креслото и някаква малка частица от мен се изненада, че не се притеснявах особено от странната случка. Учудването избледня бързо. Всъщност нямаше нищо необичайно в онази светлина. Поколения наред тя се появяваше от време на време. Бях я забравил… по-точно, припомних си я ей сега. Навярно някакъв механизъм се включва под въздействието на случайни дразнители, работи за кратко и пак потъва в бездейност. Един от онези житейски факти, на които реагираш с вдигнати рамене и: „Какво от това?“

Но дали загадката беше чак толкова невинна? Вдън земя да потъне! Много по-неотложни проблеми привличаха вниманието ми.

Например — кой съм аз сега? Съзнавах, че не съм човекът, който влезе в Нулевото крило. Това не беше загуба, а придобивка. Поне така приех промяната. Но какво спечелих всъщност?

Честно казано, бях по-скоро Уинтън, а не Караб. Осъзнавах, че така е било винаги, а другите са били само преходен етап, житейска лаборатория, от която съм се възползвал за някакви експерименти. Сега се налагаше да изоставя своите опити, за да премахна от пътя си по-сериозните препятствия.

Господи, как съм допуснал да се превърна в такъв наивник! Присмивах се на своите последни превзети превъплъщения, на техните страхове и притеснения.

Не се ли сещаха на чии рамене са стъпили? Кой им извоюва правото да се отдават на своите префинени скрупули? Кой им даде възможността да реализират възвишените си подбуди в ролята на анонимни благодетели на Дома? Само през последното поколение — времето на Ланге, те предотвратиха епидемия, справиха се с най-тежките последици от няколко сериозни злополуки, подкрепиха ред многообещаващи изследователски проекти в медицината, прекратиха три проучвания, които можеха да се отклонят в нежелана посока, подсказаха на компютрите и политиците няколко благоразумни решения за ограничаване прираста на населението, безопасен начин за изразходване на агресивността и оптимизиране на най-важните области в образованието, помогнаха за създаването на нови развлечения, погрижиха се за рязко намаляване на престъпността и подкрепиха различни групи и индивиди в тежки за тях периоди. Но как стигнаха до онова, което някои биха нарекли високомерна намеса в чужди работи, а други — проява на безкористно човеколюбие? Пътят им бе проправен с усилен размисъл, пот, жертви и немалко кръв.

Но от друга страна си е струвало. Странно бе да гледам от две точки във времето. Но още докато се чудех, двете перспективи започнаха да се сливат и се почувствах обогатен. Бях наясно, че кръгозорът на Джордън е още по-широк. Имах някои от спомените му и знаех, че стигат още по-далече в миналото. Може би прибързах…

Не! Някъде трябваше да тегля чертата. Предостатъчно беше и вече пробуденото. Зад всичко сторено от нас стояха необорими доводи. Познавайки сегашното си „аз“, имах пълно доверие на всички свои предишни решения. Вярвах, че не съм потискал себе си напразно, че съм имал основание за всяко частично самоубийство. Да съсипя постигнатото, заради любопитство, щеше да бъде проява на безотговорност.