Лятото и градът

Дванайсета глава

Първите три страници от пиесата ми са готови. Разказва се изцяло за Пеги и нейния любовник — имам предвид мъжа, който й е направил онзи мръсни снимки и когото кръщавам Мурхауз. Пеги и Мурхауз се карат за тоалетната хартия. Според мен сцената е адски смешна и напълно реална (Така де, нали всяка семейна двойка се кара за тоалетната хартия?! Именно) и в интерес на истината съм много доволна от работата си.

В осем вечерта вземам Миранда от къщата й. Тя има голям късмет — разполага си със стара леля, която живее в малка градска къща, състояща се от четири етажа плюс приземен, където живее Миранда. Приземният етаж си има свой собствен вход и два прозореца точно над нивото на тротоара. Би било прекрасно, ако не беше фактът, че вътре цари постоянна влага и полумрак.

Натискам звънеца, мислейки си за това колко ми е приятно, че мога просто ей така да отскоча до жилището на приятелката си, и как животът ми вече се носи с бясна скорост, и как никога не знам какво ще ми се случи в следващия момент. Миранда отваря вратата. Косата й е все още влажна от взетия душ.

— Не съм готова — казва.

— Няма проблеми — кимвам, минавам покрай нея и се тръшвам върху праисторическо канапе с изтъркана дамаска. Преди трийсетина години лелята на Миранда е била доста богата. После обаче съпругът й избягал с друга жена и я оставил напълно разорена, само с къщата. Лелята работила като сервитьорка, после изкарала и колеж и сега е преподавател в Женския колеж на Нюйоркския университет. Апартаментът изобилства с книги от рода на „Жените, културата и обществото“ и „Жените — феминистичната перспектива“. Винаги съм смятала, че най-хубавото в апартамента на Миранда са книгите й. Единствените книги, които могат да се видят у Саманта, са по астрология, от типа „Помогни си сам“ и „Кама сутра“. С изключение на тях четивото й се състои предимно от списания.

Миранда влиза в стаята си, за да се облече за излизане. Аз запалвам цигара и лениво разглеждам книгите й. Вземам една от Андреа Дуоркин. Книгата се разтваря някъде по средата и аз се затичам в следния текст: „… само някакво си мокро, опърпано, свито саламче, спермата е покрила тялото ти, урината му тече по краката ти…“

— Какво гледаш? — пита Миранда, надничайки над рамото ми. — О! Много обичам тази книга!

— Така ли? Току-що прочетох за сперма, покрила цялото ти тяло…

— А какво ще кажеш за онази част, където тя изтича и потича между краката ти?

— Тук се говори за урина.

— Сперма, урина — какво значение има? — свива рамене Миранда. — Все същата гадория. — Мята една раничка на рамото си и допълва: — Е, успя ли в крайна сметка да се срещнеш с онзи тип?

— „Онзи тип“ си има име. Казва се Бърнард. И да, срещнах се с него. Мисля, че съм доста хлътнала по него. Ходихме да купуваме мебели.

— Значи вече е успял да те превърне в негова робиня.