Ударите на съдбата

Когато пътникът достигне до Салаш и продължи по пътя към малкото село Куцаровци, ще забележи една запустяла пътечка, водеща навътре в гората. Пред нея има стара спусната бариера, която всеки би загледал и би се почудил защо е поставена точно тук. Върху нея е закован квадратен метален лист, на който някога е имало надпис, но сега корозията го е изяла до такава степен, че не може да се прочете абсолютно нищо. Около малката полуръждясала рампа няма никакво друго препятствия, така че всеки любопитен пътешественик би могъл да я заобиколи и да тръгне по пътеката.

Тази пътека някога е била малък каменен друм, което личи от множеството камъни, пръснати в хаотичен безпорядък и подаващи се между порасналите треви. Точно поради този факт, човекът може да разбере, че тук отдавна не е стъпвал никой. Тя прорязва гъстата „Салашка гора“, криволичейки като голяма змия между надвисналите борове, а по някое време, посредством стар каменен мост пресича малката „Дива река“ и отново навлиза навътре в гората. По-нататък дърветата стават по-гъсти и тъмни и човек може да изгуби желание да върви по този път, но точно когато достигне до върха на билото и се спусне по обратната страна на чукара, гората изведнъж свършва и противно на всякаква логика, пред погледа му се очертава околност от изсъхнали и изгнили дървета, под които няма и помен от треви, бурени и горски цветя. Именно това обстоятелство може да събуди въображението на любопитния и търсещ приключения турист и да го накара да продължи по пътеката.

Колкото по-навътре отива човек, толкова гледката към отсрещния връх „Ведерник“ става по-пленителна и по-загадъчна. Цялата котловина между северозападния склон на Салашката гора и подножието на Ведерник е гола и мрачна като пустиня, поради липсата, на каквато и да е растителност. Остри зъбери и камънаци стърчат по бреговете от двете страни на извиращата малко по на запад река „Стакевска“, а по средата на тази страховита местност се издига скалист хълм, върху който се вижда голяма, черна и полуразрушена сграда. Едната страна на хълма, откъм реката, е стръмна, почти отвесна и прилича на огромна скалиста стена, другата е по-полегата и достъпна, като по нея личат следи от някогашна буйна растителност. Когато пътешественикът премине оттатък възвишението, пред взора му се появяват първите останки на старо селище. И точно тогава в съзнанието му започва да се прокрадва неопределима тревога и необичайно напрежение. Чувството, че някой дебне зад хълма или че неземно същество го наблюдава с коварен и злобен поглед, нахлува диво и безпрепятствено в мислите му, принуждавайки тялото му да трепери, кожата му да настръхва, а самия той да се върти във всички посоки, притаил дъх и очакващ силите на злото да се появят пред очите му. Тогава, без да знае, той вече е прекрачил землището на изчезналото от всички карти село Карстфур.

В самото начало къщите на мистичното селище са във вид на руини. Части от каменни зидове и стени на някогашни постройки опасват като мрачен лабиринт голата земя. Ако в този зловещ миг смелият турист не се откаже от странния си поход, а продължи напред, към вътрешността на селото, той ще види множество полусъборени, но внушителни с архитектурните си елементи сгради, над които се извисяват пусти и прогнили къщи, с разпадащи се покриви, останали от преди векове. Долу, някъде под къщите, като злокобен паметник на покварата се издига кулата на стара катедрала, която на целия фон изглежда изключително отблъскващо.