Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Така няма да стане — промърмори той и спря, преди да се хвърли в нова атака.
— О, я стига — подигра му се тя. — Да не се предаваш?
„Ти ме обичаш прекалено много — помисли си Вейлин с вътрешна въздишка. — Страх те е да ме гледаш пак как умирам.“ Хвърли поглед към полето под хълма, на който се упражняваха, и армията, трудеща се под командите на офицери и сержанти: нови и стари войници, които се каляваха, за да се превърнат в смъртоносен инструмент на правосъдието на кралицата. Виждаше и самата нея, как обикаля на белия си кон и черният ѝ плащ се вее на вятъра, и откъдето и да мине, я посрещат с почести и приветствия.
— Мислил ли си…? — промълви колебливо Рева, която беше дошла да застане до него.
— Какво?
— Кралицата. — Очите ѝ следяха коня на Лирна, докато тя яздеше в тръс към новите роти на Норта и хората паднаха на колене, щом спря. — Това, което стана с нея. Чудил ли си се някога какво би могло да означава?
— Имаш предвид изцеряването ѝ?
— Не, не изцеряването. Преди това. Да изстрадаш онова, което е изстрадала тя. Изцерена или не, белезите ѝ са дълбоки.
— Колкото твоите ли, сестро?
— Може би дори по-дълбоки, и точно това ме притеснява. Моите ръце са окървавени, както и твоите. Не претендираме за невинност и аз ще отговарям пред Отеца, когато ми дойде времето. Но тя… Понякога си мисля, че би изгорила целия свят, ако това ще доведе до смъртта на последния воларианец. А дори и тогава не би се наситила.
— Ти не жадуваш ли за справедливост?
— За справедливост — да. Както и да дам отново сигурност на народа си. За да постигна това, ще водя нейната война и ще освободя нейния град. Само че това няма да е достатъчно, нали? Какво ще кажеш, когато тя ти заповяда да я последваш през океана?
„Нямам песен. Нямам напътствия. Само мълчалива несигурност.“
— Благодаря ти за упражнението, милейди — каза той и се обърна да ѝ се поклони. — Но мисля, че се нуждая от не толкова грижовен учител.
Ясеновият меч на Даверн отби настрани парирането на Вейлин, стовари се върху незащитените му ребра и той се преви, останал без дъх. Даверн отстъпи назад, докато Вейлин се мъчеше да вдиша, взирайки се нагоре към него.
— Кой ти каза да спираш, сержант?
Бившият корабостроител се намръщи за миг, после по лицето му се разля белозъба усмивка и той скочи напред да мушне към носа на Вейлин. Вейлин се изви и ясеновото острие го пропусна на косъм. После сграбчи ръката на сержанта и го метна през рамо. Даверн се окопити бързо, рипна на крака и се завъртя да посече със замах към нозете на Вейлин. Чу се трясък на дърво, когато Вейлин блокира меча му и отвърна с поредица удари към гърдите и главата му. Сержантът отстъпваше, парирайки всичко, глух за виковете на зяпачите.
Вече бяха минали три дни, а Вейлин още не бе успял да го докосне, и всяка следваща тренировка привличаше все по-голяма тълпа. Както се и очакваше, на Даверн не му бяха нужни много увещания, за да се бие с Военачалника, и явното му удоволствие нарасна още повече, щом проличаха отслабените умения на Вейлин. Лесно би било да правят това далеч от очите на армията, но Вейлин устоя на изкушението, защото смяташе, че взирането на толкова много критични очи е необходим стимул за по-големи усилия.
Имаше напредък, усещаше го; студът вече не бе толкова дълбок. Но все още чувстваше меча странно в ръката си, някога върховното му майсторство бе заменено от изкусна ефикасност. „Каква част се е дължала на песента? — чудеше се непрестанно. — Колко силно се нуждая от нея?“
Даверн се приведе под нов удар, отстъпи встрани и нанесе прецизно мушкане, което проникна през защитата на Вейлин, заби се в горната му устна и я разкървави и той залитна назад.
— Извинявам се, милорд — каза Даверн и мечът му халоса левия крак на Вейлин. Той падна, а Даверн отби вялия му контраудар и вдигна оръжието си за несъмнено болезнен завършек. — Но вие казахте да не се въздържам.
— Стига! — Алорнис крачеше към тях, почервеняла от гняв. Изблъска настрани хилещия се Даверн, клекна до Вейлин и притисна чист парцал към кървящата му устна. — Това приключи — каза тя на сержанта. — Връщай се в полка си.
— Лейди сестра ви ли командва вече, милорд? — попита Даверн. — Може би така трябва.
— Сержант. — Гласът беше тих, но усмивката на Даверн се стопи на мига. Наблизо стоеше Норта и оглеждаше събралите се войници, предимно свободни бойци от собствения му полк. Всички те бързо решиха, че трябва да са някъде другаде. Снежинка се приближи, побутна Вейлин по рамото и замърка настоятелно, докато той не се изправи.