Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Кралицата ме мрази — прошепна тя сега и дъхът ѝ разроши космите по гърдите му. — Мъчи се да го скрие, но аз го усещам.
„Докато аз мога само да го подозирам“, помисли Вейлин.
— Не нарушаваме никакъв закон и не оскърбяваме никого — каза той. — А дори една кралица има право на собствени чувства.
— Ти и тя, когато бяхте млади, да не сте…?
Той се изкиска тихичко.
— Не, такова нещо не би могло да стане никога. — Усмивката му помръкна, когато в съзнанието му изплува лицето на Линден Ал Хестиан. Беше преди толкова много години, а вината още го измъчваше.
— Тя те обича — продължи Дарена. — Сигурно го виждаш.
— Виждам само кралицата, която съм се врекъл да следвам. — „За всички ни е по-добре да не виждам нищо повече.“ — Какво казват за нея сеордите?
Усети я как се напряга, главата ѝ се размърда върху гърдите му.
— Нищо, тоест, не казват нищо на мен. Какво говорят помежду си обаче не мога да кажа.
Той знаеше, че отношението на сеордите към тях е претърпяло коренна промяна след Алтор. Силна предпазливост бе заменила симпатиите им към нея и неохотното уважение, което бяха започнали да проявяват към него.
— Какво има? — попита той. — Защо се страхуват толкова от нас?
Тя мълча дълго; накрая се надигна и подпря брадичка на дланите си. Лицето ѝ беше скрито в мрака, но очите ѝ улавяха светлината от малкото прозорче в стената на сутерена.
— Също като Правоверните, сеордите не гледат на смъртта като на проклятие. Но те вярват, че когато една душа напусне тялото, не отива в някакъв свят отвъд този, а на скришно място, свят, който съществува във всяка сянка и тъмно кътче, невидим и непознаваем за очите на живите. В този свят ти отнасяш всеки урок, който си усвоил приживе, всеки ловен трик или воинско умение, всяка частица знание, и поемаш на великия безкраен лов, само че освободен от страх или несигурност, всяко житейско бреме е изчезнало и остава само ловът. Може би си ги виждал понякога в гората да протягат ръка в тъмната хралупа на някое дърво или в сянката, хвърляна от някой камък, надявайки се да доловят шепнещо послание от любима душа, отнесена от лова.
— Когато ти ме върна — каза той, — ме лиши от една дарба.
— Най-великата дарба.
— Би трябвало да говориш с тях, да им кажеш истината.
— Направих го. Не помогна. В техните очи аз съм грешница, а ти не би трябвало да крачиш още по този свят. Те вече са загубени за мен.
Тя сведе отново поглед и Вейлин я прегърна. Ръцете му се плъзнаха по раменете ѝ и той почувства мъката ѝ.
— Тогава защо остават? — попита.
Отговорът ѝ беше тих, прошепнат през сълзи:
— Те правят каквото и ние: вслушват се в зова на вълка.
Мечът на Рева го шляпна по насинената страна и той изсумтя от болка. Тя отскочи пъргаво, когато Вейлин отвърна с недодялан замах нагоре, после се хвърли приведена напред и мушна към гърдите му. Той избегна дървеното острие, отби го нагоре и пробва посичане към краката ѝ, което я улучи, защото тя се забави прекалено много с парирането.
— Вече е по-добре — каза Рева. — Не мислиш ли?
Вейлин отиде до близкия пън, където лежеше манерката му, взе я и пи.
Небето беше облачно, а въздухът — мразовит: оповестяваше настъпването на есента и перспективата за не толкова лесен поход до Варинсхолд. Стояха в Уорнсклейв вече три дни и чакаха да се появи мелденейската флота. Проблемът с продоволствията бе смекчен от провизиите на лорд Ал Бера, но все още им липсваха достатъчно припаси за пътя на север, особено в светлината на постоянно растящия брой новопостъпили войници. Над хиляда души се бяха добрали до разрушения град от пристигането им насам, което наложи добавянето на още роти към полка на Норта. Изглежда, воларианците не бяха толкова ефективни в събирането на роби, колкото си мислеха, макар че разузнавачите всеки ден носеха свидетелства за тяхната щателност в клането: разказваха за едно разрушено село след друго и всичките пълни с гниещи трупове.
— Не — отвърна той на Рева. — Днес даже съм по-зле. — Захвърли манерката и я нападна с бърза серия от мушкания и посичания, така че дървеният му меч чак се размазваше пред погледа. Тя ги избягваше и парираше с лекота, която засрамваше ранните ѝ уроци; Вейлин знаеше, че изострените в битки умения винаги са по-ценни. Знаеше също, че тя го щади, че му позволява да я достигне с удари, които лесно би могла да блокира, и му отвръща само мъничко по-бавно, отколкото би трябвало.