Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
Лайла пробва с други букви, други начини да ги напише или илюстрира. Рисуваше картинки с познати на момичето предмети и пишеше имената им с големи букви, като ги изговаряше. Момичето не показваше никакъв интерес, само седеше с бормашината си или нареждаше пирони в идеално прави редици, без изобщо да обръща внимание на Лайла.
След известно време Лайла се сети за решението. Идеше ѝ да се удари заради глупостта си. Та то си беше очевидно. Тя пееше буквите. Момичето повтаряше. Лайла слагаше листа с буквата пред лицето си, за да не би момичето да извърне поглед, и пееше „ааа“, все едно самата буква пее. Когато свалеше листа бързо, виждаше, че момичето е гледало; но погледът му веднага се извръщаше. Продължи по същия начин и с останалите гласни.
Отне няколко седмици, но накрая се получи. Момичето свързваше символа със звука. Лайла вдигаше листа с „У“ пред лицето си; за миг настъпваше тишина, докато момичето чакаше тона. Лайла мълчеше и затова то го изпяваше само, ръмжащо, но съвсем ясно „ууу…“.
Ленарт отново беше в усилен студиен период, но изслушваше разказите на Лайла за напредъка на детето, насърчаваше я и даваше предложения. Когато например Лайла изложи проблема със съгласните, Ленарт предложи да тръгне от известни на момичето текстове на песни, но да извади отделни думи и да го накара да ги пее.
Лайла избра за начало „Хиляда и една нощ“ на Ласе Льондал, понеже Ласе имаше склонност да удължава гласните, но и да произнася съгласните ясно, което правеше пеенето на отделните думи лесно.
Лайла започна с думата „сам“ — пееше думата, като държеше листа пред лицето си. „Сааам… сааам.“ След безкрайни повтаряния и изпявания, с внезапни прекъсвания и писане на листа, най-накрая момичето, тъй да се каже, зацепи.
В ранното лято Лайла вече можеше да вдигне листа с думата „хиляда“ или „чаках“ и момичето я изпяваше.
Лайла звъня ли, звъня, дори отиде до жилището на Джери, с мъка изкачи стъпалата до апартамента му и почука на вратата. Никой не отвори, но Лайла надзърна през процепа за писмата и видя, че пощата и рекламите са събрани. Джери все още беше някъде там. Тя го повика през процепа, но не получи отговор.
И тогава, един ден в началото на юни, той изведнъж се появи на верандата. Лайла едва го позна; сякаш покани на масата непознат човек. Ленарт дойде от студиото и реагира по същия начин. На път беше да попита кой е.
Ако Лайла с внимателно хранене бе свалила десетина килограма от зимата насам, то Джери бе смъкнал три пъти по толкова за по-кратко време. Имаше торбички под очите и няколко бели косъма на слепоочията. На дясната му буза се виждаше недобре зараснал белег. Чисто физическият авторитет, с който преди завземаше стаята, бе изчезнал. Беше започнал да заприличва на Ленарт.
Известно време мълчаха. Накрая Лайла се осмели да попита:
— Какво ти се е случило, миличък?
По устните на Джери заигра сянка на някогашната иронична усмивка.
— Да видим какво ми се случи? Ами, например вече получавам пенсия по болест.
— Пенсия ли? Та ти си на трийсет и три години.
Джери сви рамене.
— Успях да ги убедя.
— В какво?
— Че не мога да работя. Че съм свършен. Че не мога да стоя между хора.
Лайла се протегна през масата, за да го погали по ръката, но Джери се дръпна. Тя промърмори:
— Но, миличък, защо?
Джери поглади белега под наболата брада и погледна Лайла в очите:
— Защото ги мразя. Защото не мога да ги понасям. Защото се страхувам от тях. Това стига ли ти?
Джери стана от масата и когато Лайла се опита да го спре, той отблъсна ръката ѝ. Взе китарата, която беше оставил в коридора, и слезе в мазето.
Беше нещо като завръщане у дома. Въпреки всичко. Той долови добре познатия мирис на дърво, дим, перилен препарат и типичната миризма на мазе и сякаш се пренесе в детството си. Досега се чувстваше като празна обвивка и прие с благодарност това ново усещане, защото то му даваше някакво съдържание.
Очакваше да му е малко по-добре с Ленарт и Лайла, но едва търпеше да вижда дори тях. Зад всяко лице се криеше друго, зад всяко изречение се спотайваха някакви тъмни мотиви. Да, той страдаше от параноя. Имаше дори медицинско.
Момичето го чакаше в полумрака на стаята си. С изправен гръб, изпънати ръце и стиснало бормашина. Джери седна на леглото и отвори калъфа на китарата.
— Здравей, сестричке. Липсвах ли ти?
Не получи отговор. Джери се е поотпусна. Изсвири Emaj7; момичето взе същия тон. Още няколко акорда, малко импровизация и момичето запя мелодия. Джери въздъхна дълбоко. Детето стоеше в мрака до сиди плеъра и той едва виждаше силуета му.