Кръвта на мага

На лявата си китка Рамита Анкшаран носеше гривна от червена нишка, нанизана с бодливи семена, годежна връв от Казим Макани. Пееше си тихо, докато печеше кедрови ядки за сергията им. Тъмната ѝ кожа и дългите ѝ черни коси бяха защитени от жаркото слънце от диплите на бледожълтия ѝ дупатта шал, достатъчно тънък, за да може да вижда през него, и достатъчно плътен, за да скрие лицето ѝ. Дългата ѝ риза салвар също беше жълта, но изцапана с пепел от огъня. Ръцете ѝ вече бяха загрубели от дългогодишния труд, а босите ѝ стъпала бяха твърди като камък от работата на пазара. Лицето ѝ обаче бе все така нежно, незагубило и малко от своята женственост. На височина нямаше и метър и петдесет, не беше нито висока, нито ниска по местните стандарти. Пееше любовна песен, а в мислите ѝ бе Казим.

Отпред на сергията брат ѝ Джай продаваше стоката им: билки, подправки и печени ядки, листа от бетел и кимионов кекс, който майка им бе изпекла същата сутрин. Имаше и голяма кана с вода с лимонов аромат за жадните клиенти. Доходите от търговията на баща им бяха непостоянни, затова държаха тази сергия, с която да изкарват парите, необходими им за всекидневието.

Наоколо имаше хиляди: купувачи, продавачи, крадци, работници, войници, дори и група от жени, поклоннички на Амтех в бекира-наметала, тъй че двамата нямаха и миг почивка. Джай не спираше да бърбори и се пазареше и до последното зрънце:

— Привет, сахиб, искаш ли да погледнеш? Гледането е безплатно!

Между сергиите се разменяха постоянни закачки. Рамита продължаваше да спори с момче от съседната сергия заради пушека от огъня им; хлапето веднъж вече бе опитало да го изгаси с вода.

Непрестанно преминаваха и познати лица: момичета, много от които с повити бебенца на ръце; момчета, привидно търсещи работа, но всъщност размотаващи се наоколо. Всички я питаха кога ще се омъжва.

— Скоро! Татко обеща, че ще започнем подготовката веднага след Айид. Много скоро!

Баща ѝ ѝ бе обещал. Тя вече бе на шестнайсет и нямаше търпение. Казим бе толкова красив и внимателен: той беше целият ѝ свят. Често открадваха по някоя целувка, но тя копнееше за нещо повече.

Тя се загледа в небето, молейки се времето да забърза хода си, когато крадлив жест привлече погледа ѝ.

— Хей! — извика тя на дребна резус маймунка, която се бе покачили в ъгъла на чергата им. — Да не си посмял!

Тя размаха юмрук срещу него, а наглото животинче ѝ се озъби, грабна шепа фъстъци и избяга. Профуча през пазара и се настани на рамото на един от уличните артисти.

— Ей, дръж малкия си крадец под контрол! — извика тя на мъжа, който взе ядките от лапите на маймунката — Върни ги обратно! — мъжът просто се подсмихна и ги натъпка в устата си.