Споделени тайни [calibre 3.15.0]

Притискам длан към челото си. Дотук. Повече никога няма да пия. Алкохолът тласка

хората да правят глупави неща, а аз не мога да си позволя да ме заловят да правя глупави

неща. Най-разумното, което трябва да направя в момента, е да изчезна по-скоро оттук, което

е гадно, защото наистина ми се иска да взема със себе си това легло.

Измъквам се тихо от него и се отправям към банята. Затварям вратата зад гърба си и

незабавно започвам да тършувам из чекмеджетата, с надеждата да открия неизползвана четка

за зъби, но без успех. В крайна сметка намазвам върху пръста си малко паста за зъби и после

използвам безбожно голямо количество от невероятната наситенозелена вода за уста. Оуен

има страхотен вкус за продукти за баня, това е безспорно.

Между другото, къде е той?

След като приключих със сутрешния си тоалет в банята, търся обувките си и откривам

балеринките си в подножието на леглото. Бих могла да се закълна, че миналата нощ бях с

токчета. Да, определено повече никога няма да изпия и капка алкохол.

Запътвам се към стълбата с надеждата, че Оуен не е в ателието. Изглежда, че не е тук,

затова предполагам, че навярно е излязъл, за да не вижда лицето ми, когато се събудя.

Очевидно е имал причини да не се появи преди три седмици и аз се съмнявам, че чувствата

му към мен са се изменили. Което навярно е идеалната възможност да се омитам оттук и

никога повече да не се връщам.

— Не можеш да продължаваш да ме избягваш, Оуен. Трябва да поговорим за това преди

понеделник.

Спирам се в подножието на стълбата и притискам гръб към стената. Мамка му. Оуен все

още е тук и има компания. Защо, защо, защо? Искам просто да си тръгна.

— Знам какви са възможностите ми, татко.

Татко? Страхотно. Последното, което искам в момента, е да се появя на сутринта пред

проклетия му баща, сякаш съм преспала със сина му. Това не е добре. Чувам приближаващи

стъпки, затова тутакси започвам отново да се изкачвам нагоре по стъпалата, но стъпките

заглъхват толкова бързо, колкото се разнасят.

Застивам неподвижно, но стъпките се чуват по-силно. Изкачвам още две стъпала, но

стъпките отново заглъхват.

Някой просто кръстосва из стаята. След няколко тура, стъпките спират.

— Трябва да подготвя ателието за затваряне — казва Оуен. — Може да изминат месеци,

преди да мога отново да го отворя, така че днес наистина искам да се съсредоточа върху това.

Да затвори ателието? Неволно се прокрадвам обратно надолу по стъпалата, за да чуя

повече от разговора. Подобно любопитство не ми е присъщо и това ме кара да се чувствам

малко като Емъри.

— Това ателие е последното, което трябва да те вълнува в момента — отсича гневно

баща му.

Стъпките се възобновяват.

— Това ателие е единственото, което ме вълнува в момента — повишава глас Оуен.

Звучи по-гневно от баща си. Краченето спира.