За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Влизай – каза той.
– Какво става? – попитах го, кой знае защо, с половин уста.
– Нищо особено. Обикновени мерки за сигурност. Не ми се иска някой да ни открадне продукта, преди да съм го регистрирал. Всъщност той май е почти готов. Виж последните данни и кажи дали има нещо смущаващо. Гених заяви, че всичко е наред, но аз му нямам много вяра.
Влязохме в лабораторията и се слисах. Вътре беше пълно с народ. Някакви дебели мъже бяха насядали около масата за почивка и гледаха кисело. Бяха натруфени с модерни костюми с имплантирани биовръзки за защита и нанощитове против недопустими пипания, сиреч посегателства с цел нанасяне на телесни повреди. Като знаех колко струва един такъв костюм, се сетих, че тия не са случайни. Корейчук ме побутна към ъгъла с холодисплеите, където се виеха разноцветните спирали на ДНК. Пред биореактора няколко души работници монтираха някаква стена. Катереха се по тавана, оплетени в сложни системи за биозидария и белтъчно слепване на конструкции.
– Това пък какво е? – смаях се аз.
– Добре е биореакторът да е отделен. Изграждаме стена от прозрачна стомана. Непробиваема, с тройна защита против вируси и всичко останало, включително до пряк ракетен обстрел. Това за всеки случай. Виж първо данните.
Огледах се. Стената се издигаше със смайваща бързина. Гених и Павел липсваха, но до хората с нанокостюмите забелязах и няколко военни, и те с дрехи, накичени с всякакви достижения на био- и нанотехнологиите. Всички си бяха имплантирали волева брадичка тип „армейска“ и права, леко посивяла четина вместо коса, модел „щатски генерал от времето на Студената война“. До един бяха с очила, естествено. Какви връзки поддържаха, щом районът бе изваден от световния обмен, както ме увери Гигапенчев, не ми стана ясно. Затова пък ми ставаше все по-притеснено. Погледнах дисплеите. Данните в тях изглеждаха нормално. Всички девиации в растежа на клетките бяха в нормалните проценти и не се забелязваха мутагенни промени. Всъщност растежът бе свършил. Умирах от желание да погледна на дисплея крайния продукт, но предпочитах да направя това направо през стъклото на реактора.
– Всичко е наред – казах, за да успокоя Корейчук. – Трябва да видя реактора.
Усетих някаква моментно колебание в него. За миг наклони глава настрани, сякаш за да чуе нещо, и после кимна. Промъкнахме се покрай стената, която вече отделяше биореактора от останалата част на лабораторията, и застанахме до камерата. Пред нея стояха двама, досущ като ония пред вратата на лабораторията. Сто на сто бяха клонинги. Те са забранени, за тях не се издава лиценз и те съдят веднага, ако те хванат да клонираш. Естествено, всичко това не се отнася за военните. Корейчук им каза нещо и те отстъпиха назад. Прав беше Гигапенчев, никакъв фермер не е този Корейчук, нито Сипайко. Не са и прости търговци на биовидове. Като го гледам сега, не ми прилича и на скучаещ милиардер с хоби биосътворения. Кой знае в каква какофония се бях набутал. Пристъпих към биореактора, мимоходом хвърлих едно око на холодисплеите, за да се убедя, че всичко е нормално, и се надвесих над прозрачния капак, под който трябваше да е готовият продукт на моя синтез.
Често се случва човек да погледне нещо, но да го „види“ доста по-късно. Да осъзнае видяното след известно време, понякога дори и след часове, дни, дори години. Така и аз – погледнах съдържанието на биореактора, но сякаш не успях да го „видя“. Просто констатирах стандартни показатели. Антропоморфно същество, както бе предвидил компютърът, около метър и седемдесет, с нормални пропорционални крайници, с естествен цвят на кожата, с добре развити първични полови…
Поех дълбоко въздух, защото най-сетне видяното достигна до ума ми. В биореактора, освободена от стоте хиляди имплантни игли, изпъната в целия си ръст от около един и седемдесет, с фини крайници, чиста, бяла кожа с лек тен от кварцовите облъчвания, със затворени очи и дълга черна коса, простираща се като воал (или саван?) край тялото, лежеше жена. Но не, не просто жена, а най-красивото, най-прелестно, най-зашеметяващо и спиращо дъха и всички жизнени функции същество. Жена, която, сигурен бях, не биха могли да създадат и в най-могъщите институти за красота и модерна биопластика. Жена, каквато нито бях виждал в моя нещастен живот, нито някога съм мислил, че може да съществува, нито изобщо съм си мечтал за подобно създание. Краката ми омекнаха и усетих как някаква вихрушка от непонятни и неподлежащи на описание с познатите генни, био- и нанотехнологии чувства се изви в мен и ме повдигна на десет сантиметра от земята. Какво беше това? Какво бях създал? И за мен ли я бях създал тази богиня, тази дива, тази концентрирана красота и изящество? Аз бях нищо в сравнение с нея, сламка, комар и наномуха. Заслужавах ли изобщо да мисля за нея, да я обсъждам и да се наричам неин творец? Обзе ме сладка слабост и премала и не можех да откъсна поглед от лицето ù, от устните ù, от тялото ù…