Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Доколкото ми е известно, той бе екстерниран без следствие и съд. А не е в моя стил да обръщам гръб на приятелите си, когато са зле.
— Да, но той се занимава с антидържавна дейност, а вие поддържате връзки с него.
— Не поддържам връзките си с него, откак замина. Смятам, че е влязъл в остър конфликт с държавната власт: това не е нещо ново за голям руски писател.
— Но с него постъпиха много хуманно, нима не сте съгласен?
— Добре знам от личен опит какво е административното изселване, на което той бе подложен на два пъти, сигурно знаете това. Когато нас ни изгониха от Франция през 1947 г., съветското правителство не прие това като „хуманен акт“. Всичко е относително. Вярно, с него можеха да постъпят много по-лошо и в сравнение с по-лошото изселването може да се сметне за хуманна мярка.
Обаче те са забравили за изселването ни с баща ми през 1922 година и разговорът на тази тема секва.
— А къде и кога се запознахте с него?
— Още когато беше прославен, а къде — не си спомням точно, май в Дома на литераторите.
— А кой ви запозна?
— Ами… не си спомням… не, не. (Хе-хе, душички!)
Пауза, охлаждаща „топлотата на разговора“.
— Какво е отношението ви към неговата дейност?
— Според мен той е много голям писател и е абсолютно независим и честен. Като такъв има право да говори всичко, което мисли.
— Не, не! Не като писател — раздразнено казва „тъмните очила“, — а в другата област, в политическата.
— Аз съм човек, който мисли самостоятелно, и отношението ми към различните му писания е различно — едни одобрявам, на други гледам критично. (Не, няма да обсъждам подробно това с вас, не се надявайте.)
— Но сте му помагали, сътрудничили сте му.
— Не.
— А на нас ни е известно, че сте му сътрудничили. Ето в тази папка, не гледайте, че е тъничка, са събрани всички данни, по-добре да не отричате. Например съхранявали сте архива му.
— Не знам какви данни имате. Не съм съхранявал никакъв архив.
— А искате ли да ви кажа номерата на работите, които са се съхранявали у вас?
— Не знам какви са тези номера, можете да ми ги кажете, щом искате.
Протяга ръка към папчицата и същевременно ме гледа втренчено.
И аз не свалям очи от него… в главата ми се мярка: за марките не споменават, смятат да ме сплашат или…
— Абе хайде, няма нужда, друг път — ръката се прибира от папката мързеливо, мързеливо…
Така! Тази атака пропадна, засега. Още повече стабилизирам позицията си.
— А познавате ли така наречената Люша?
— Познавам я добре и отдавна.
— Тя никога ли не ви е предавала нещо?
— Не, нищо, никога.
— А познато ли ви е такова произведение — „Рекло телето дъба на мушка“ ?
— Знам, че има такова, но не съм го чел.
— А за какво се разказва в него?
— Мисля, че е нещо автобиографично.
— А какво се е случило с този ръкопис, нещо, в което и вие сте били замесен? Определено трябва да знаете!
— Не знам.
Доста знаят обаче. Как да отгатна: какво знаят със сигурност, какво донякъде и какво само предполагат? Но тактиката им е същата: внушават ти — „ние знаем всичко, разказвайте всичко — във ваш интерес е“.
Охлаждаща „разговора“ пауза. Червенокосият размишлява. „Тъмните очила“ помръква, ъгълчетата на устните му сочат надолу…
Пуша много и забелязвам, че паля нова цигара, преди да съм допушил предишната. А, лошо — вълнението ми се издава безконтролно и сигурно забележимо.
— Казвате, че не сте му сътрудничили, не сте му помагали, обаче сте го и критикували, и то много остро…
Червенокосият се усмихва, нещо като комплимент. Не отричам и си мълча. Отбелязвам си: и това знаят, но не се изненадвам много. Може ли да се скрие всичко в момент, когато отвсякъде те дебнат и подслушват! Играта на шах продължава. Червенокосият развива атаката си:
— А продължавате ли да пишете мемоарите си?
— Да, продължавам — преструвам се, че никак не съм изненадан, което е почти истина…
— Донякъде сме запознати със съдържанието им.
— Не съм ги давал на странични хора, те са предназначени само за роднините и близките.
— Де, де, и за не чак толкова близки…
— Сигурно някой от семейството се е разбъбрил, това е — казвам равнодушно и презрително (а същевременно мисля — кой ли??? От Таруса?).
— А сигурно вече сте ги изпратили на Солженицин?
— Не, не и не! — избухнах неочаквано. — Прекалено са интимни и не желая това да става обект на политическа спекулация, от каквито и да било позиции — те не са предназначени за отпечатване и обнародване.
Наистина мисля така и го казах и на А. И. при последната ни среща. „Но защо тогава ги пишете?“ — учуди се А. И.