Среднощни кули
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #13
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-218-1
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Среднощни кули». Краткое содержание книги:
Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.
Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.
Да, сигурно нямаше да може да преценява разстояния и сигурно нямаше да вижда хубаво. Но късметът бездруго действаше по-добре, когато не гледаш.
Усмихна се още по-широко, взе заека — щеше да го одере за вечеря — и вдигна котлето от реката.
Моарейн щеше да си получи чая все пак.
Епилог
И след това
Грендал събра набързо каквото ѝ трябваше. От писалището си взе ангреал, който Месаана ѝ бе разменила за информация. Беше във формата на малък извит костен нож. Златния си пръстен бе изгубила при нападението на ал-Тор.
Хвърли го в пътната си торба, а след това грабна от леглото си сноп листове. Имена на свръзки, очи и уши — всичко, което бе успяла да запомни от унищоженото при гробницата Натрин.
Отвън в скалите с грохот се разбиваха вълни. Все още бе тъмно. Бяха изминали едва няколко мига, след като последният ѝ инструмент я бе провалил, а Айбара бе оцелял на бойното поле. Това уж трябваше да успее!
Намираше се в разкошното си имение на няколко левги от Ебу Дар. След като Семирага вече я нямаше, Грендал бе започнала да оплита в конците си новата им императрица — още дете. Но засега трябваше да изостави тези схеми.
Перин Айбара се беше измъкнал. Чувстваше се замаяна от понесения удар. Толкова безупречни планове бяха пропаднали. А след това… той се беше измъкнал. Как? Пророчеството… то казваше, че…
„Онзи глупак Айсам — помисли си Грендал, докато пъхаше листовете в торбата си. — И онзи идиот Белият плащ!“ Беше се изпотила. Не трябваше да се поти.
Хвърли няколко тер-ангреала от писалището си в торбата, а след това зарови в гардероба си за дрехи. Той можеше да я намери навсякъде по света. Но може би някой от огледалните светове на Порталните камъни. Да. Там връзките му не бяха…
Обърна се с наръч коприни в ръце и замръзна. Насред стаята стоеше висока фигура. Като колона, облечена в черен халат. Безока. Усмихнати устни с цвета на смърт.
Грендал се смъкна на колене и хвърли дрехите настрана. По слепоочието и бузата ѝ потече пот.
— Грендал — проговори високият мърдраал. Гласът му бе ужасен, като последния шепот на издъхващ човек. — Ти се провали, Грендал.
Шайдар Харан. Много лошо.
— Аз… — облиза пресъхналите си устни. Как да извърти това, та да заприлича на победа? — Според плана е. Просто…
— Познавам сърцето ти, Грендал. Мога да вкуся ужаса ти.
Тя стисна очи.
— Месаана падна — изшепна Шайдар Харан. — Трима Избрани, унищожени от твоите действия. Моделът се оформя, мрежа от провали, рамка от некадърност.
— Нямам нищо общо с падането на Месаана!
— Нищо? Грендал, сънният шип беше там. Тези, които се биеха с Месаана, казаха, че са се опитали да се преместят, да привлекат Айез Седай там, където капанът им е можел да изщрака. Не трябваше да се бият в Бялата кула. Не можеха да напуснат. Заради теб.
— Айсам…
— Инструмент, който ти беше даден. Провалът е твой, Грендал.
Тя отново облиза устни. Цялата ѝ уста беше пресъхнала. Трябваше да има изход.
— Имам по-добър план, по-дързък. Ще бъдеш впечатлен, Ал-Тор мисли, че съм мъртва, тъй че мога да…
— Не — толкова кротък глас, но ужасяващ. Грендал усети, че не може да проговори. Нещо бе отнело гласа ѝ. — Не — продължи Шайдар Харан. — Тази възможност бе дадена на друг. Но, Грендал, ти няма да бъдеш забравена.
Тя вдигна очи обнадеждена. Мъртвите устни се усмихваха широко, безокият поглед се беше впил в нея. Обзе я ужас.
— Не — прошепна Шайдар Харан. — Аз няма да те забравя. И ти няма да забравиш това, което иде.
Грендал отвори широко очи и зави, щом той посегна към нея.
Небето изтътна. Тревата около Перин потръпна. Беше осеяна с черни петна, досущ като в истинския свят. Дори и вълчият сън умираше.
Въздухът бе изпълнен с миризми, чието място не беше тук. На пожари. На засъхваща кръв. На леш на непознат звяр. На развалени яйца.
„Не — помисли си той. — Не, това няма да бъде.“
Събра волята си. Тези миризми трябваше да изчезнат. Махнаха се, заменени от миризмите на лято. Трева, таралежи, пчели, мъх, мишки, синекрили гълъби, пурпурни сипки. Появиха се и закръжиха около него, силни и живи.
Той стисна зъби. Реалността се изливаше от него на вълни, черните петна по тревата се стопиха. Облаците се люшнаха и се разделиха. Изсипа се слънчева светлина. Далечният гръм затихна.
„И Скокливец е жив — помисли Перин. — Жив е! Надушвам козината му, чувам подскоците му в тревата.“