Дан на Хрътките

— Още един? За същото момче? Какво толкова му е специалното на това проклето момче?

Но Горлас Видикас не държеше особено да чуе каквито и да било отговори на тези въпроси, особено след като бегачът не беше в състояние да обясни нищо. Стана, загърна се в наметалото си, взе ръкавиците си от еленова кожа и излезе. Щеше ли да има удоволствието да убие още един глупак? Горещо се надяваше.

Дали не беше онзи надут стар кучи син, Кол? Виж, това щеше да е идеално. Пък и кой знае, може би призракът на лейди Симтал щеше да се разбуди с последния му дъх и да нададе радостен вой при това най-съвършено отмъщение, този дълго чакан отговор на злото коварство в последното й празненство. Разбира се, това беше работа най-вече на Ханут Орр и може би на Шардан Лим също, но Горлас бе готов да приеме с охота неочакваната щедра отплата, че е убил поне двама от старите заговорници.

Смъртта на Кол също така щеше да остави едно свободно място в Съвета. Горлас се усмихна при тази мисъл, докато се изкачваше по дъсчените стъпала, извиващи се нагоре зад главната сграда. Хъмбъл Межър също щеше да предложи награда за такова нещо, а спрямо нея благодарността на Ханут и Шардан щеше да изглежда жалка, подаяние, подхвърлено на жалък бедняк. И го споходи неочакван, странен образ с половин дузина такива жалки бедняци — просяци, събрани в порутена сграда, клечат на влажната земя и си подават жалък комат клисав хляб и плесенясала буца сирене. И докато гледаше отстрани, като невидим призрак тази картина, му се стори, че кръгът е някак… непълен.