Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Драконъс го изгледа с гняв, след което го захвърли долу върху купа тела.
Дич се изсмя хрипливо.
Драконъс се извърна към него, прониза го с поглед и изръмжа:
— Искаше да сътвори един проклет бог тука!
— И той ще говори — изхриптя Дич. — С моя глас.
— Не, няма. Не падай в този капан, магьоснико. Нищо не трябва да се сътворява тук…
— Има ли значение? Всички скоро ще умрем. Нека богът отвори очи. Да примига веднъж-дваж, а след това да огласи… — Засмя се отново. — Първия си вик и последния. Раждане и смърт, и нищо помежду им. Има ли нещо по-трагично, Драконъс? Изобщо?
— Драгнипур не е ничия утроба — изръмжа Драконъс. — Кадаспала, това трябваше да е клетка. Да пази Мрака вътре и Хаоса вън. Една последна, отчаяна преграда — единственият дар, който можем да предложим. Един портал, лишен от свободата да странства, трябва да намери дом, убежище — крепост, макар и съградена от плът и кости. Шарката, Кадаспала, трябваше да се опълчи на Хаоса — две противоположни сили, както обсъдихме…
— Това ще се провали! — Слепият Тайст Андий се гърчеше в краката на Драконъс като прободен червей. — Ще се провали, Драконъс — бяхме глупци, идиоти. Луди бяхме да мислим луди да мислим луди да мислим… дай ми това дете, това великолепно творение… дай ми…
— Кадаспала! Шарката — нищо повече! Само шарката, проклет да си!
— Пропада! Разбива се. Разбива се и пропада, разбита в пропада! Пропада, пропада, пропада. Умираме и умираме и умираме, и умираме!
Дич вече чуваше армията, настъпваща в марш към тях, стъпки като накъсан гръм, грохот на копия и плющене на пряпорци, континент от тръстики, а вятърът пищи през тях. Бойни песни изригват от безчет уста, всяка — различна от всяка друга, сливат се разногласни в грохот от страховито безумие. Звукът беше по-ужасен от всичко, което бе чувал — никоя армия от смъртни не можеше да всели толкова ужас в една душа. А над всичко това небето бушуваше, отровнозелено и сребристо, кипнало, разсечено от ослепителни мълнии от някакво бясно спускащо се опустошение, спускащо се все по-близо… а когато най-сетне удареше… „Армията ще връхлети. Ще ни помете.“
Дич завъртя единственото си око… и осъзна, че все още е затворено, здраво залепнало, че може би не му е останало никакво око и че онова, през което вижда, е шарката, врязана с черно мастило в клепача му. „Божието око? Окото на шарката? Как е възможно изобщо да виждам?“
Драконъс стоеше изправен, обърнат назад, забравил за миг гърчещата се в нозете му фигура.
Такава изискана войнственост, такава героична поза, от онези, които би трябвало да се извайват в безсмъртен бронз. Героизъм, на който са нужни зелените петна на патината, доказателството за отминали векове, откакто такива благородни сили са съществували на света — на всеки свят, на който и да е свят; все едно, маловажни подробности. Статуята прославя великия, вече отминал век, вече забравените добродетели.
Цивилизациите държат героите им да са мъртви, преди да ги почетат. Добродетелта е на мъртвите, не на живите. Всички го знаят. Живеят с вечното отстъпление от добродетелта, което е настоящето. Завещаното се пропилява, защото това правят хората с нещата, които не са спечелили самите те.
Загледа се в Драконъс, а той сякаш потъмня, размъти се, стана някак странно замъглен. Дич ахна и в следващия миг Драконъс отново беше онова, което е бил винаги.
Толкова малко бе останало от ума му, толкова малко от онова, което можеше да се нарече „Аз“, а тези мигове на яснота бързо се смаляваха. Дали нямаше да се намери ирония тук, ако хаосът го достигнеше само за да се окаже, че него вече го няма?
Изведнъж осъзна, че Драконъс се е надвесил над него.
— Дич, чуй ме. Той направи от тебе възела — трябваше да станеш очите на бога — не, мозъка му — твоята шарка, тази по кожата ти…
Дич отвърна с насмешка:
— Всяка душа започва с една-единствена дума. Той е написал тази дума — върху мен. Самоличността е само шарка. Началната форма. Светът — животът и опитът — е Кадаспала, той гравира фините детайли. Кълна се в свършека на живота, кой изобщо може да отгадае тази първа дума?
— Имаш го в себе си, Дич — каза Драконъс. — Можеш да разбиеш шарката. Дръж се за тази част от себе си, дръж се здраво… може да ти потрябва…
— Не. На теб може да потрябва, Драконъс.
— Не може да има никакво дете-бог. Не и сътворено от този кошмар — не можеш ли да разбереш това? Би било нещо ужасно, отвратително. Кадаспала е луд…
— Да — съгласи се Дич. — Крайно неприятно. Луд. Не е добро начало, не е.
— Дръж се, Дич.
— Само една дума.
Драконъс се взря в нарисуваното око. След това се изправи, сбра краищата на веригата си и излезе от тесния кръгозор на Дич.