За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Не. Твърдо им казах, че няма да правя такова нещо, още повече че е невъзможно. Надявам се да са някакви секретни породи животни.
Гигапенчев се затресе в хрипкав смях.
– Ще крадем кочове – кискаше се той. – Както едно време са крали расовия бик на селото. Може да е и свръхсекретна генна карта на петли ебльовци, които карат кокошките да снасят яйца с десет жълтъка.
– За сведение, кокошките отдавна не ги оплождат по тоя начин, нито овцете, нито кравите – засегнах се професионално аз.
– Да, да – спря да се киска Гигапенчев – забравих, че агнетата вече са продукт на Microsoft Lamb 3D, а телешкото се добива от зелеви листа посредством обработката им с нанохормони и компилиране на ДНК-то им до selfextract naturlish бифтек.
Докато дърдореше глупости, Гигапенчев не спираше да работи и по екраните край него с чудовищна бързина се сменяха портали, линкове и течаха водопади от съобщения, някои предупредителни, други тревожни, повечето обяснителни, а една немалка част откровено заплашителни. Повечето съобщения Гига бегло поглеждаше, а тия последните директно затваряше още щом видеше малката иконка с белезниците и кахърната брадясала физиономия над тях. На един малък дисплей вдясно, високо над главата му, течаха цифрите на обмена. Доколкото виждах, повече от половината клъстер беше източен. Имаше по-малко от минута. Това значеше, че той няма да успее да направи копие за нас, освен ако не остави някой троянски кон в сървъра, който да пренесе на гърба си в удобен момент цялата информация където му е посочено.
Ако човек гледаше отстрани как работи Гигапенчев, би се учудил как за тази елементарна работа някой идиот е в състояние да плати двеста хиляди кредита. Толкова просто и лесно изглеждаше всичко. Само аз разбирах как в момента Гига прави виртуозни фокуси, за да се измъкне от следящи програми, от паяци преследвачи, как пише в движение елементарни, но жизненоважни инструкции на ниско ниво, как следи едновременно огромен трафик на информация и е достатъчно само на едно место да сбърка и всичко не само ще пропадне, шлюзовете ще се хлопнат с трясък, сървърът ще се консервира, лентата за достъп ще се разпадне мигом, ами и начаса по вратата му ще задумкат отрядите на НСБОП – Национални служби за борба с организираното пиратство. Толкова години обаче това не се бе случвало, нямаше да се случи и сега. Понякога не си давах сметка какво всъщност може Гигапенчев и колко е навътре в нещата. Това, което правеше за неизвестните Корейчук и Сипайко, едва ли друг можеше да го направи толкова бързо, чисто и най-вече вярно, при това само за две минути. От сървър шести клас! През насочен син лъч! От миризливата си квартира нейде… Всъщност и аз не знаех къде точно живее този мой приятел. Да, малко дадоха украинците. Можехме да ги одрусаме колкото си искаме за този акт.
Изключих се за миг от Гига и отидох до тоалетната. Като се върнах, допих бирата, почудих се дали да не си отворя още една, но се отказах и пак влязох при него. Дисплеите се бяха успокоили. Само един работеше и Гига сочеше нещо по него с оптичните си пръсти. Количката му играеше под него като жива. Така, както беше разположил камерите, не го виждах добре, беше в сянка, но ми се стори унил. Брадясалото му пълно и пъпчиво лице стоеше в тъмнина.
– К’во става? – въодушевено викнах аз.
– Нищо. Не се копираха.
Изстинах. Не за нещастните пари, които губехме, а защото за пръв път откакто познавах Гигапенчев, той признаваше, че не е изпълнил поръчка.
– Каза ли им на ония?
Гигапенчев се завъртя с количката и се понесе към кухнята. Реех се след него.
– На кои да кажа? – попита той, като ровеше в хладилника за кисело мляко, любимата му храна и напитка.
– На Корейчук или на хората му, с които държиш връзка.
– Не бе – с досада махна Гигапенчев, сякаш бях наистина до него. – Тяхното го свалих. Нямаше проблеми. Нашето копие не стана. Нашето.
Въздъхнах с облекчение.
– Голяма работа. Нали утре ще ми дадат данните. Ще разбера за какво става въпрос.
– Ще ти дадат част от данните. Корейчук спомена за пет или шест генни карти. Това е една малка част от информацията. Аз теглих близо две минути по насочен син лъч. Трябва да съм изтеглил поне обем като за двеста карти. Интересно ми е да видя цялата информация.
– Не можеш ли да влезеш пак?
– Не. И знаеш ли защо? Този сървър не е подключен към мрежата. Това е остатък от някаква автономна мрежа, забутана кой знае в кои министерства. Сигурно са изключително важни данни, щом на автономна мрежа слагат Юникс шести клас. Лъчът е насочен, защото са нямали начин за директен достъп до него. Включиха го за две минути, за да успея да прехвърля данните, и после край. Ходи разбери откъде съм точил. Ако имах копие, лесно щях да се ориентирам.