Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
След два дни без никакви проблеми се вмъкнах заедно с група посетители и го открих в третото общо помещение, което претърсих. За късмет, от двете му страни лежаха тежко болни и можах да му поговоря малко. Той страшно се развълнува, когато ме видя, и доста се поразмърда.
— Добре ли се грижат за теб?
— Да — кимна той.
Погледнах болничния лист, закачен на леглото му: „Малария с вторични усложнения. Да се следи състоянието му на всеки два часа.“ Оставих му шест пакета цигари, кибрит и двадесет боливара.
— Довиждане, Пико!
Отчаяният му умоляващ поглед ме накара да добавя: „Не се притеснявай, приятелю, ще идвам да те виждам!“. Не бива никога да забравям, че съм му безкрайно нужен. Аз съм единствената му връзка със света.
От петнадесет дни съм тук, а банкнотите от по сто боливара бързо се топят. Добре поне, че пристигнах със здрави дрехи. Намерих малка стаичка — не много скъпа, но пак недостатъчно евтина за мен. Никакви жени на хоризонта. Въпреки че момичетата на Каракас са красиви, нежни и жизнерадостни. Но как да се запозная с някоя от тях! Годината е 1946 и все още не е прието млади жени да сядат сами в кафенетата.
Всеки голям град крие свои тайни. За да се справиш, трябва да ги познаваш, а за да ги опознаеш, трябва да си намериш учител. Кои са тук добрите учители по градски живот? Бях изправен пред истинска тайнствена фауна със свой собствен език, свои закони и навици, свои пороци и хитрини, чрез които човек можеше всеки ден да си изкарва средства за двадесет и четири часа напред. Да си изкарвам хляба колкото се може по-законно — това беше моето желание. И се оказа не особено лесно изпълнимо.
Вярно е, че и аз намирах от време на време по някой случай да си докарам малко сухо. Така например от онези дни срещнах един колумбиец, с който се знаехме от Елдорадо.
— Как я караш?
Отвърна, че в момента печелел, като разигравал на лотария един великолепен кадилак.
— Мамка му! Кога успя да забогатееш толкова, че да си купиш кадилак?
Той се скъса да се смее и ми обясни шашмата:
— Кадилакът е на директора на еди-коя си банка. Кара си го сам, отива на работа точно в девет сутринта и го паркира като добро момче на сто — сто и петдесет метра от банката. В играта участваме двама. Единият от нас — редуваме се, за да не ни забележи — го проследява до входа на учреждението и застава на пост. При опасност свирва със специална свирка, чийто звук не можеш да сбъркаш. Досега само веднъж се наложи да бягаме. Директорът, значи, идва сутринта и си тръгва към един. В този период ние слагаме върху колата красив бял плакат с червени букви, който гласи: „Тук се продават билети, благодарение на които можете да спечелите тази кола. Печелещите числа са същите, както и в голямата лотария на Каракас. Тиражът ще се тегли идния месец.“
— И на това здраве му кажи! Значи продаваш билети за кадилак, който не ти принадлежи? Не може да ти се отрече, че си храбро момче. Ами ако те гепят ченгетата?
— Те непрекъснато се сменят, пък и са доста наивни. Дори не им минава през ум мисълта, че вършим мошеничество. Ако почнат много да се навъртат, им подаряваме по два-три билета и те отиват да си мечтаят за голямата печалба. Ако искаш да спечелиш нещо, ела, ще те представя на съдружника си.
— Не мислиш ли, че е леко кофти да лъжеш бедняците?
— Глупости, бедняците! Един билет струва десет боливара — само заможен човек може да си го позволи. Така че не вършим зло.
И ето ме въвлечен в комбината. Какво да се прави, Папи, не ти е бляскаво положението, а трябва да се яде, да се спи някъде. Дори да не се стремиш да изглеждаш елегантен, все пак ти трябват средства за чисти и спретнати дрехи. Исках да задържа като резерва за всеки случай диамантите от Елдорадо и двете банкноти от по петстотин боливара, които продължавах да нося като скъперник в патрона си, сякаш все още живеех в каторгата. Не бях престанал да нося патрона в червата си по две причини — ако го оставех в хотелската стая, рискувах да ми го откраднат, защото кварталът бе съмнителен. А ако си го държех в джоба, можех да го изгубя. Пък и след като съм си го завирал в задника цели четиринадесет години, една в повече или по-малко нямаше значение.
Продавахме билети за лотарията цели петнадесет дни и щяхме да продължим, но веднъж някакъв твърде запален клиент купи два билета и започна да оглежда внимателно колата. Изведнъж се изправи и възкликна:
— Ама това не е ли кадилакът на доктор Фулано, директора на банката?