Лошата дъщеря
- Автор: Филдинг Джой
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: СББ Медиа
- ISBN: 978-954-399-344-4
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лошата дъщеря». Краткое содержание книги:
Филдинг е такъв експерт в подхвърлянето на улики, че читателите никога няма да предвидят крайния обрат на сюжета. Kirkus Reviews
Може да бъде доста плашещ, бе казала Касиди.
— Какво има? – попита Прескът.
Робин поклати глава. Шерифът и без това беше подозрителен към Ландън. Каквото и да му кажеше, щеше само да засили подозренията му и да отслаби желанието му да проучва другите възможности. Не можеше да предаде племенника си. Не и без реални доказателства, че е направил нещо лошо.
— Нищо.
— Сигурна ли сте? Изглеждате, сякаш имате нещо наум.
— Кой е Дони Уорън? – попита Робин.
— Дони Уорън – повтори шерифът. – Защо питате?
Робин му каза за разговора, който бе дочула в „Старбъкс“ и той си го записа в бележника.
— Кой е той? – попита отново тя.
— Военен ветеран, бил е няколко пъти в Афганистан, премести се тук преди около три години от Такома, Вашингтон, и си купи малко ранчо в покрайнините на града. Пада си нещо като самотник. Има два коня, кара „Харли“. Никога не е бил арестуван, доколкото ми е известно. Мислите, че между него и Тара е имало нещо ли?
— Не зная какво да мисля. Според Касиди, Тара и баща ми са били лудо влюбени.
— На всяко дете му се ще да вярва това за своите родители, но то не изключва възможността Тара да е имала забежки. Нейното минало си го бива, убеден съм, че сте наясно. Със сигурност няма да е за първи път млада съпруга да кръшка на много по-възрастния си съпруг.
Името Том изникна на върха на езика й. Какво я спираше да го изрече на глас?
Прескът стана, хващайки шапката си, преди да е паднала на пода.
— Мисля да се опитам да намеря Дилън Кембъл и може би да поговоря с Дони Уорън. Да ви закарам ли някъде?
Робин не бързаше да се прибира вкъщи.
— Аз съм с колата на сестра ми, благодаря. И мисля да се помотая в болницата още малко, за да съм тук, когато Касиди се събуди.
— Сигурен съм, че тя ще се зарадва. – Шериф Прескът сложи шапката на главата си и я докосна в знак на почитание.
— О – хрумна му нещо, – дали случайно не знаете каква кола кара брат ви?
— Брат ми ли? – Защо питаше за Алек?
— Знаете ли каква кола кара? – повтори шерифът.
Робин се поколеба.
— Преди имаше един шевролет „Малибу“. Но това беше преди няколко години. Досега навярно я е продал. Защо?
— А да помните какъв цвят беше?
— Червена. Защо питате за колата на Алек?
— Просто съм любопитен. – И докосна за втори път шапката си. – Ще говорим отново по-късно.
Робин проследи с поглед шерифа, който бавно се отдалечи по коридора. Едва, когато престана да го вижда, тя извади новия си телефон от чантата и набра номера на брат си в Сан Франциско.
Той вдигна на първото позвъняване.
— Какво има? – каза направо, вместо поздрав.
— Защо шерифът разпитва за колата ти? – попита на свой ред Робин.
Секунда мълчание.
— Шерифът разпитва за моята кола?
— Въпросът беше „защо“.
— Нямам представа.
— Кога си видял Тара за последен път?
— Какво?!
— Кой е Том?
Нова пауза, съвсем малко по-дълга.
— Том…? За какво, по дяволите, говориш?
— Алек, какво става?
— Ако съдя по тона й, сестра ми нещо се е смахнала.
— Говори с мен, Алек. Не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.
— Нищо не става. Нямам нужда да ме защитаваш.
— Алек…
— Трябва да вървя.
— Да не си посмял да ми затвориш – предупреди го тя.
Но бе твърде късно. Него вече го нямаше.
13
Робин си спомняше точния момент, когато за първи път бе заподозряла, че между Тара и баща й става нещо.
Беше Денят на благодарността и тя се бе прибрала от Бъркли вкъщи, за да прекара празника с измъчената си майка. Семейството бе насядало около масата в трапезарията, баща й в единия край, Алек в другия, Тара, сгодена за Алек от почти цяла година, седеше отляво на баща им, а Касиди беше до нея. Ландън седеше от другата страна на тясната дъбова маса, притиснат между Мелани и Робин, и рядко вдигаше глава от чинията си. Сара Дейвис, чието тяло бе разядено от рака, бе твърде слаба, за да стане от леглото. След две седмици щяха да я преместят в общинската болница „Св. Елизабет“. Четири месеца по-късно тя щеше да е мъртва.
Беше унило празненство, никой не се чувстваше особено благодарен. Пуйката, приготвена от Мелани, беше суха, картофеното пюре безвкусно, зеленият боб преварен, а червеният желиран десерт бе излят в банални формички. Почти не разговаряха, преобладаващите звуци идваха от периодичното тракане на приборите в обикновените бели чинии и грухтенето на Ландън от време на време.