Чиста кръв
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чиста кръв». Краткое содержание книги:
Кой е убил непознатата? Кой е обезчестил дъщерята на стария Висенте де ла Крус и какви страшни и позорни тайни крият стените на манастира „Адорасион“?
Капитанът и младият му помощник Иниго де Балбоа се изправят срещу страшен противник — всевластната Инквизиция. Никой не може да се противопостави на пазителите на вярата — нито граф Оливарес, любимецът на краля, нито дори самият крал. За да открият истината и да помогнат на невинните, Алатристе и приятелите му се изправят сами срещу сляпата омраза, подклаждана от фанатизма, срещу корупцията и безчестието — под смъртната заплаха от кладите на Инквизицията.
— Балбоа — рече той — е португалско фамилно име.
Земята сякаш изчезна изпод краката ми, защото целта на този отровен намек ми бе напълно ясна. Вярно е, че името бе често срещано по граничната ивица с Португалия, откъдето беше тръгнал дядо ми, за да се запише войник под знамената на краля. Неочаквано — вече съм казвал на ваши милости, че бях момче с бистър ум — всичките заплетени ходове около случая ми просветнаха с такава ослепителна яснота, че ако наблизо имаше отворена врата, щях да излетя стремително през нея. Погледнах крадешком чакащия до мен уред за мъчения, който Инквизицията никога не използваше за наказание, а единствено за изясняване на истината, което не действаше никак успокояващо. Едничката ми надежда беше, че законите на Светата Инквизиция забраняваха мъченията на люде с особени заслуги към империята, на кралски съветници, и бременни жени, както и на слуги с цел да свидетелстват срещу господарите си, и на малолетни до четиринайсет години, а в това число влизах и аз. Ала вече бях на път да навърша тези злощастни четиринайсет години. И ако тези хора бяха способни да изнамерят евреи сред прадедите ми, щяха да успеят по техен вкус и да ме накарат да порасна с няколкото месеца, необходими за онова занятие, което обичайно принуждаваше всинца да пропеят, макар и не под съпровод на китара.
— Баща ми не беше португалец — запротестирах аз. — Беше войник, по произход от провинция Леон, както и неговият баща, който на връщане от една война останал в Оняте и се оженил там… Войник и потомствен християнин.
— Така казват всички.
Тогава чух вика. Беше отчаян и ужасяващ женски вик, приглушен от разстоянието; но толкова неистов, че успя да прелети по дългите коридори и ходници, и да проникне през затворената врата. Моите инквизитори ме наблюдаваха все така безучастно, сякаш не го бяха чули. А аз се разтресох от ужас, когато слабият отец устреми очи към уреда за мъчения и после отново се втренчи в мен.
— На колко години си?
Викът на жената отекна пак и ми подейства като грозно изплющяване на бич; всички останаха невъзмутими, сякаш никой друг освен мен не го чуваше. В дълбоките си, зловещи кухини, фанатичните очи на доминиканеца приличаха на две присъди на изгаряне на клада. Аз треперех като в пристъп на треска.
— Тринайсет — смотолевих накрая.
Настъпи тягостно мълчание, нарушавано единствено от скърцането на перото на писаря върху хартията. Надявам се да го е записал добре, помислих си. Тринайсет, ни повече, ни по-малко. Тъкмо тогава монахът се обърна пак към мен. Погледът му гореше още повече: с един нов, неочакван, огън на презрение и омраза.
— А сега — каза той, — ще си поговорим за капитан Алатристе.
VI. Пасажът край църквата „Сан Хинес“
Комарджийницата вреше и кипеше от народ. Хората залагаха и последния си грош, а понякога и душата си. Сред врявата от разговорите, шетнята на редовните посетители, зяпачите и онези, които се надяваха да получат безплатно забавление, Хуан Викуня, бивш сержант от кавалерията, останал инвалид след битката при Нюпорт, прекоси залата, внимавайки някой да не разлее чашата му, пълна с вино „Де Торо“ и се огледа доволен. На половин дузина от масите се търкаляха карти, зарове и пари, минаваха от едни ръце в други, предизвикваха въздишки, хули, ругателства и завистнически погледи. Златните и сребърните монети блестяха на светлината на маслените лампи, висящи от тухления свод, и цареше голямо оживление. Заведението на Викуня се намираше в едно от подземията на „Сан Мигел“, почти долепено до Пласа Майор. Там се играеха всички игри, позволени от нашия господар, краля, а малко по-прикрито и други, не чак дотам приети. Многообразието им се оказваше богато като въображението на играчите, което по онова време не беше никак бедно. Играеше се както на „тресийо“, „пойа“ и „сиентос“ — игри, с които жертвата се обираше по-бавно, — така и „сиете“, „репароло“ и други игри, наречени де естокада41 заради бързината с която оставяха човек без грош, без слово и без дъх. За това е писал и великият Лопе.
Всъщност само преди няколко месеца беше издаден кралски указ, забраняващ хазартните заведения, защото нашият Фелипе Четвърти беше млад, добронамерен, и вярваше, подкрепян от своя благочестив изповедник, в неща като догмата за непорочното зачатие, в тържеството на католическата кауза в цяла Европа и в моралното възраждане на поданиците си от двете страни на океана. Но това, както и опитите да затвори публичните домове — да не говорим за разпространяването на католическата кауза в Европа, — беше като да сбираш житото зелено. Защото ако нещо разпалваше страстта у испанците под владичеството на австрийската династия, освен театъра, гоненето на бикове по площадите и някои други неща, които ще спомена по-късно, то това беше хазартът. Села с по три хиляди жители изтъркваха по петстотин дузини колоди карти на година. Играеше се както на улицата, където явни мошеници и други, преструващи се на техни клиенти, организираха импровизирани комарджийници, за да обират наивниците, предизвиквайки истинска суматоха, така и в законните и незаконни хазартни заведения, затворите, публичните домове, кръчмите и гвардейските казарми. Големи градове като Мадрид и Севиля гъмжаха от мошеници и лентяи със звънтящи монети в джобовете, готови да се скупчат около тестето карти, или около заровете. Играеха всички — простолюдие и аристократи, почтени господа и шмекери; дори дамите, които нямаха достъп в заведения като онова на Хуан Викуня, бяха горещи поклоннички на комара и тъй начетени по отношение на оньорите и броенето на точките както и всички останали. Като си представим в допълнение и буйния ни, докачлив нрав и колко лесно вадехме оръжие — а и сега сме си такива — нерядко игрите на карти приключваха с ред псувни и ред удари с нож.
41
Естокада (исп.) — Като удар с шпага. — Б.пр.