Главата на хана
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0916-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Главата на хана». Краткое содержание книги:
Загледан в белия таван над себе си, Кормесий се замисли за това, което бе преживял, и това, което предстоеше да се случи. Старият боил бе видял твърде много неща, за да си прави илюзии, че спречкването във Великия съвет ще е единствената последица от безумните действия на Борис.
Макар да подкрепяше хана или княза, както той сам вече се наричаше, Кормесий нямаше никакво намерение да се отказва от Тангра. Бе отраснал с вярата в този Бог, бе му се кланял, бе му принасял жертви, бе крещял името му в битките и бе търсил милостта и подкрепата му.
Сега не можеше да го изостави.
Но не можеше да изостави и Борис.
Да го предаде, за Кормесий бе немислимо. Не само защото бе служил при баща му и дядо му. Ако ханът паднеше, страната щеше да бъде разкъсана от междуособици. Кормесий бе видял алчния огън в очите на Иратаис. Този пламък щеше да се разгори не само в неговото сърце. Имаше достатъчно високопоставени боили от стари родове, които щяха да опитат да се домогнат до трона, ако той останеше празен.
Щеше да подкрепи Борис, но нямаше да се отказва и от Тангра!
Боилът се усмихна.
Иратаис и неговите палета! Само джафкат, не правят нищо и създават паника и напрежение. Издадоха плановете си като последни глупаци! Или Борис ги бе тласнал умишлено към това? Умен беше ханът, спор няма!
Иратаис и останалите можеха само да се поучат от него. Както и от Кормесий! Той нямаше да се откаже от Тангра, но нямаше да се противи и на Христос. Външно щеше да е християнин, вътрешно верен на стария бог. Нямаше нищо сложно! Беше въпрос на малко съобразителност и ум. Е, той поне бе по-умен от останалите. Неслучайно бе най-старият във Великия съвет. Бе преживял всичките му членове, щеше да преживее и тези.
Кормесий се усмихна отново в падналия мрак към хвърлящите бледа светлина свещи и вдигна наздравица сам за себе си. И този път щеше да оцелее. Но останалите глупаци можеха да докарат много неприятности.
Боилът се размърда във ваната си. Водата бе започнала да изстива. Беше се отнесъл в мислите си и не бе обърнал внимание. Феодон, гръцкият му слуга, трябваше отдавна да е тук с ведро вряла вода.
„Сигурно е заспал на пейката! Или пак се е напил!“ -помисли си Кормесий и повика слугата но име.
Гласът му отекна между стените на помещението и се понесе някъде далече в мрака.
Никой не му отговори.
Ядосан, Кормесий извика отново и разплиска водата около себе си, но без резултат.
„Така може да настина! Може да се разболея! Това не е безопасно на моята възраст! Този идиот рискува живота ми! -ядосано помисли Кормесий, излезе от ваната и се уви в наметалото, което бе оставил на една от пейките. - Дори нямам чиста кърпа!“
Без да иска, бутна на земята неизпитата чаша с вино и тя падна с трясък.
Кормесий изруга, загърна се още по-плътно в наметалото си и внезапно осъзна колко е тихо.
Единственият звук, който се чуваше, бе капането на вода някъде в далечината. Капките падаха с оглушителен трясък на мраморния под, след което помещението се изпълваше с още по-дълбока тишина.
- Феодоне, къде си, дяволите да те вземат!? - извика Кормесий, но гласът му излезе накъсан и писклив.
Застанал сам в сумрачното тихо помещение, великият боил усети как го обзема страх. Внезапно му стана студено. По-студено, отколкото би трябвало.
Макар да нямаше течение, пламъците на свещите затрептяха и започнаха да гаснат един след друг.
- Какво става? Има ли някой тук? - опита се да вдъхне сам на себе си кураж Кормесий.
Вместо отговор мракът се сгъсти, въздухът се изпълни с напрежение. Някой или нещо започна да драска по стените.
Макар да не можеше да го види, Кормесий ясно чуваше звука, който ноктите му издаваха при съприкосновението си с камъка. Струвайки му се, че стените на стаята се приближават, за да го смачкат, изгубил разсъдъка си от внезапно връхлетелия го ужас, Кормесий метна наметалото на пода и без да се притеснява, че е чисто гол, се хвърли натам, където мислеше, че е вратата.
Ударът на криещия се в сенките мъж го прониза точно в сърцето.
Кормесий се завъртя, краката му се преплетоха, от устата му излезе сподавен стон. Великият боил политна към красивия, застлан с мрамор под на банята, за която му завиждаше цяла Плиска. Сега тя щеше да се превърне в негова гробница.