Главата на хана

Климент рязко се завъртя и тръгна обратно по коридора.

Бързо стигна до високите дървени врати. Отвори ги със замах и познатият мирис на стари пергаменти, мастило, восък и бои го обгърна със своя уют и безопасност. Тук нямаше предателства и заговори, нямаше войни, нямаше разчленени трупове, нямаше мечове, крясъци и кръв. Всичко бе тихо, бавно и спокойно.

Или поне така трябваше да бъде.

Вместо това Климент завари няколко намусени писари, които разнасяха кожени кутии, свитъци и ръкописи. Други подреждаха комплектите с пера за писане и мастилниците, трети миеха пода с омотани около дървени пръти парцали. От очакваната тишина и спокойствие нямаше и следа.

- Какво е станало тук? - изненадано попита писарят, но никой не му отговори. Бившите му колеги продължиха заниманията си, без да му обърнат внимание. Писарите завиждаха на Климент за внезапното издигане, за постовете и привилегиите и за това, че повече нямаше да си боде очите в полумрака като тях.

Свикнал с подобно отношение, писарят въздъхна и слезе по стълбите. Все пак можеше да разчита на приятелството на главния библиотекар - стареца Наум, с когото се бе сближил още докато преписваше текстовете на договори и дълги списъци под пукащите факли.

За разлика от останалите Наум искрено се радваше на издигането на бившия си приятел и навсякъде повтаряше с гордост, че един човек на перото също може да стане уважаван човек.

Библиотекарят живееше в малка стаичка зад основното помещение, в която имаше маса, легло, няколко дървени ракли и винаги пълна кана с вино.

Следван от оглеждащия се с интерес Корсис, Климент тръгна с бърза крачка към стаята на библиотекаря. Нямаше намерение да се занимава с другите. Щом искаха да го мразят, нямаше нищо против. Така или иначе пътищата им се бяха разделили.

Климент отвори вратата и влезе в стаята на стария си приятел. На масата бе поставена покрита с ленена кърпа калаена кана с вино, две високо закачени факли осветяваха помещението. Вързани на стегнати купчини, покрай стените стояха наредени свитъци. От Наум нямаше и следа.

Разочарован, Климент седна на единия от двата стола пред масата. Без да се притеснява, Корсис се метна на леглото.

- Удобно е! - доволно заяви младежът и преди писарят да успее да му се скара, скочи на крака и започна да разглежда рафтовете наоколо. - Много интересно! Никога досега не бях идвал в библиотека! Чакаме ли някого? Какво е това?

- Надявах се главният библиотекар Наум да е тук - кисело отговори Климент. - И внимавай с мастилото! Цапа!

Корсис се усмихна, остави едно от глинените шишенца и взе друго. Дръпна запушалката му и бръкна с пръст в гърлото.

- Красиво е! - обяви Корсис, показвайки посинелия си пръст, и посегна за друго бурканче.

Преди Климент да успее да му отговори, вратата се отвори и в стаята влезе Ставракий - помощник-библиотекарят.

Ставракий бе висок, около четирийсетгодишен, вечно нацупен мъж, който претендираше, че може да даде отговор на всеки въпрос. Дрехите му бяха изцапани с мастило, очите - силно присвити от дългото преписване в полумрака, косата на темето му бе опадала. Лицето на Ставракий бе бледо, отдавна не виждало слънчева светлина, с къса, наскоро набола брада.