Написано с кръв [bg]

„Благодаря, че не пушихте в моя дом.“

Изражението на нарисуваното създание — едновременно гузно, немирно, неспокойно от възможността да разкрият белята му и надничащата весела увереност, че ще му бъде простено — толкова точно наподобяваше лицето на обичано дете, хванато да върши пакости, че Трой тихо се изкикоти, а Барнаби се засмя с глас.

— Кой го е рисувал?

— Аз. Това е Хектор.

— Много е симпатичен.

— Благодаря. — Сю се изчерви от удоволствие.

— Присъства във всичките ми разкази.

— Продавали ли сте свои рисунки досега, госпожо Клептън? — поинтересува се Трой.

— О… ами… — Лицето й се преобрази. — Само дъщеря ми — тя го обожава. Украсява стаята си. Но бих могла… Предполагам… Да… Добре. Ще ви се обадя.

Вече стояха на прага. Щом Барнаби и Трой си тръгнаха, Кити Фос, заедно с още двама репортери, оператор с камера на рамо и една жена, размахваща дълъг микрофон, покрит с жълта пухкава материя, се втурнаха през портата и полетяха по алеята като рояк стършели. Полицаите се отдръпнаха, правилно преценили, че целта на попълзновението е Сю.

— Такааа — проточи главният инспектор, докато се отдалечаваха. — Какви са твоите заключения, сержант?

— Прикрива го, нали?

— Така изглежда. Чудя се какво всъщност е правил снощи господин Клептън, докато уж бил „отдавна заспал“.

— Най-добре да говорим с него, преди тя да му разкаже за посещението ни. — Барнаби хвърли още един поглед към „Тревилиън Вилас“. Журналистите бяха потънали вътре. — Ако до двайсет минути успееш да ни закараш до Костънската гимназия, имаме шанс да я изпреварим.

— По тези пътища? — Бяха стигнали до колата и Трой се мъчеше да отвори залепналата от студ врата. — Никакъв проблем — ухили се той.