Боговете на войната [bg]

— Ти ли ще дойдеш да ме вземеш? — прошепна на по-близкия гребец.

Той му изсъска гневно, още преди да е довършил въпроса си:

— Затваряй си устата! Наоколо има галери, гласовете стигат далече.

Не беше кой знае какъв разговор. Цецилий се опита да се отпусне и да не обръща внимание на пръските, които сякаш намираха удоволствие в това да му се радват като на стар приятел. Независимо колко усърдно се опитваше да се прикрие, те го намираха и стигаха буквално навсякъде.

„От друга страна — помисли си той, — дясното коляно винаги ме боли, когато се отпускам на него. Два от пръстите винаги ме наболяват при дъжд. И изобщо не искам да съм тук. Не знам какво ми предстои и има опасност да ме заловят, да ме измъчват и да ме убият. И начумерени спътници, които не ги е грижа за бедите ми“.

Внезапно двамата гребци инстинктивно спряха и застинаха неподвижно. Цецилий понечи да попита какво става, но по-близкият затисна устата му с ръка. Цецилий замръзна и се заоглежда в тъмнината, наострил уши.

Някъде в далечината чу нежния плясък на вълните по каменистия бряг и си помисли, че точно това ги е спряло. После в тъмнината чу пукане и шум като от риба, изскачаща от водата. Втренчи се в мрака и отначало не забеляза нищо — а после се появи движеща се сянка, пред носа й се вдигаше бяла пяна.

Лодката се заклатушка по вълните, предизвикани от галерата, и Цецилий болезнено преглътна. Огромните гребла се потапяха във водата и се вдигаха, чу и приглушените удари на барабана. Беше сигурен, че галерата ще ги разбие на парчета — като че ли се движеше право към тях. Представи си как острият й нос разрязва лодката, как хлъзгавият зелен корпус го повлича, окървавен, за храна на акулите. Надигна се в панически ужас, но гребецът го дръпна за ръката с обичайна за професията си сила. Последва кратка мълчалива борба и Цецилий бе победен. Галерата се извиси над тях като огромна черна планина.