Анн от дома на мечтите
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефка Хрусанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от дома на мечтите». Краткое содержание книги:
— В пролетен ден като този — каза Анн — зная точно как ще се чувства душата ми в утринта на възкресението.
— Понякога през пролетта чувствам, че можех да стана поет, ако ме бяха хванали на младини — отбеляза капитан Джим. — Сещам се за стари стихове и поеми, които съм чувал учителят да рецитира преди шейсет години.
Капитан Джим беше дошъл този следобед, за да донесе на Анн раковини за украса на градината й и малък букет росица, която беше набрал на дюните по време на разходка.
— Все по-рядко се намира вече на този бряг — каза той. — Когато бях малко момче, имаше страшно много. Но сега само случайно можеш да намериш някой участък с нея. Обичам миризмата на росица. Винаги ме кара да се сещам за майка си.
Анн не беше ентусиазирана от идеята да огради цветните лехи с раковини — като украса те не съответстваха на първоначалната й представа. Но тя за нищо на света не би обидила капитан Джим, затова му благодари от сърце. А когато капитан Джим гордо огради всички лехи с ръб от големи снежнобели черупки, Анн за своя изненада откри, че резултатът й харесва. Върху някоя градска морава или тревна площ дори в Глен те щяха да бъдат неподходящи, но тук, в старомодната, заобиколена от морето градина на малката къща, те бяха съвсем на мястото си.
— Наистина изглеждат красиви — каза тя искрено.
— Булката на учителя винаги слагаше миди около лехите си — каза капитан Джим. — Тя беше майсторка с цветята. Поглеждаше ги, докосваше ги и те започваха да растат като луди. Някои хора имат тази дарба — мисля, че я имаш и ти, скъпа госпожо Блайт.
— О, не знам, но обичам моята градина и обичам да работя в нея. Чувствам се така, сякаш участвам в създаването на света.
Поради напредналата си бременност Анн вече не можеше да изминава дългия път до фара или нагоре до Глен. Но госпожица Корнелия и капитан Джим идваха много често в малката къща. Анн и Гилбърт се радваха на госпожица Корнелия. Те се смееха гръмогласно след всяко нейно посещение. Когато се случеше капитан Джим и тя да дойдат в дома им по едно и също време, имаше много шеги за слушане. Те водеха словесна война, тя атакуваше, той се защитаваше. Веднъж Анн упрекна капитана, че се подиграва с госпожица Корнелия.
— О, обичам да я дразня, скъпа госпожо Блайт — изкиска се непокаялият се грешник. — Това е най-голямото ми забавление в живота. Този неин език може да накара и камък да се изприщи.
Няколко вечери след това капитан Джим намина, за да донесе омайничета на Анн. Градината беше изпълнена с влажния, ароматен въздух на крайморска пролетна вечер. По края на морето имаше млечнобяла мъгла и сребърно веселие от звезди над Глен. Камбаната на църквата отвъд пристанището звънеше сънливо приятно. Напевната мелодия се носеше през здрача, за да се смеси с лекото пролетно стенание на морето. Омайничетата на капитан Джим допълниха очарованието на вечерта.
— Тази пролет още не съм ги виждала и ми липсваха — каза Анн и зарови лицето си в цветята.
— Не могат да се намерят около „Четирите вятъра“, само ей там в пустошта зад Глен. Днес си направих малка разходка до Земята-където-няма-какво-да-правиш и ги намерих за теб. Май ще са последните, които виждат тази пролет, защото са почти преминали.
— Колко мил и досетлив сте, капитан Джим. Никой друг, дори Гилбърт — тя поклати глава — не си спомня, че пролетно време жадувам за омайничета.
— Е, имах и друга поръчка. Исках да занеса на господин Хауърд малко прясна пъстърва. Останах цял следобед при него да разговаряме. Той обича да говори с мен, макар че е много образован човек, а аз съм само един стар моряк. Той е от онези хора, които трябва да говорят, иначе се чувства зле, а тук няма много слушатели. Хората от Глен странят от него, защото го смятат за неверник. Бедата на господин Хауърд е, че е малко по-умен, отколкото трябва.
— Господин Хауърд е методист, първо на първо — каза госпожица Корнелия, сякаш смяташе, че той е езичник.
— Знаеш ли, Корнелия — отвърна капитан Джим сериозно, — често си мисля, че ако не бях презвитерианец, щях да съм методист.
— О, добре — отстъпи госпожица Корнелия, — ако не беше презвитерианец, нямаше да има голямо значение какъв си. Докторе — обърна се тя към домакина, — донесох книгата, която ми беше заел — „Природният закон в духовния свят“. Прочетох едва една трета от нея. Мога да чета умни мисли, мога да чета и глупости, но тази книга не е нито едно от двете.
— В някои кръгове я смятат за доста еретична — призна Гилбърт, — но аз ви казах това, преди да я вземете, госпожице Корнелия.