Големите малки лъжи [bg]

Маделин не успя да задържи езика си зад зъбите.

— Скай не е първото ти дете, тръгнало на училище, Нейтън.

Нейтън се изчерви. Тя бе нарушила неписаното им правило да не ровят в миналото. Но… за бога! Само светец би подминал това с мълчание. Абигейл ходеше на училище от два месеца, преди Нейтън изобщо да забележи. Един път ѝ звънна посред бял ден да си побъбрят. „Тя е на училище“ — бе казала Маделин. „Училище? — изтърси той. — Не е ли още малка за училище?“

— Като споменахме Абигейл, Мади, имаш ли нещо против да разменим уикендите тази седмица? — попита Нейтън. — В събота ще пътуваме до Бауръл, на гости на майката на Бони, а Абигейл не обича да пропуска възможност да я види.

Бони изникна до него с блажена усмивка на уста. Тя винаги се усмихваше блажено. Маделин подозираше употреба на наркотици.

— Майка ми и Абигейл имат много специална връзка — каза ѝ тя, сякаш Маделин би се зарадвала на подобна новина.

Наистина коя жена би искала дъщеря ѝ да има „специална връзка“ с майката на съпругата на бившия ѝ мъж? Единствено Бони би могла да реши, че ще искаш да чуеш нещо такова, но същевременно не можеш да изразиш недоволство, нали? Не можеш дори да си помислиш: Млъкни, кучко, защото Бони не беше кучка. Така че Маделин не можеше да направи нищо друго, освен да стои безучастно и да кима примирено, докато настроението ѝ ръмжеше и се дърпаше, и се мъчеше да захапе каишката.

— Разбира се. Няма проблем.

— Тате! — Скай подръпна ризата на баща си и той я вдигна на хълбок, докато Бони нежно съзерцаваше и двамата.

„Много съжалявам, Мади, но аз просто не съм роден за това.“ Така бе казал Нейтън, когато Абигейл беше на три седмици, ревливо бебе, чийто най-дълъг сън след изписването от болницата бе трийсет и две минути. „И аз“ — отвърна тогава Маделин и се прозя. И през ум не ѝ мина, че той говори буквално. Час по-късно с дълбоко изумление наблюдаваше как той събира дрехите си в големия червен сак за крикет. После хвърли бегъл поглед към бебето, сякаш нямаше нищо общо с него, и си тръгна. Маделин никога нямаше да му прости или да забрави онзи бегъл поглед, който хвърли тогава на красивата си малка дъщеря. А сега тази дъщеря бе тийнейджърка, приготвяше сама обяда си, ходеше с автобус до училище без придружител и подвикваше през рамо на излизане: „Не забравяй, че довечера ще спя у татко!“.

— Здрасти, Маделин! — поздрави я Джейн.

Джейн отново носеше бяла тениска с остро деколте (нима не притежаваше друг тип горна дреха?), същата дънкова пола и същите джапанки. Косата ѝ бе опъната назад в болезнено стегнатата конска опашка и естествено, тайно дъвчеше дъвка, както само тя умееше. Нейната изчистена ненатрапчивост носеше облекчение на Маделин, сякаш Джейн бе точно онова, от което се нуждаеше, за да се почувства по-добре — по същия начин човек копнееше за обикновена препечена филийка след прекарана болест.

— Джейн — сърдечно отвърна тя. — Как си? Виждам, че вече си се запознала с моя възхитителен бивш съпруг и неговото семейство.