Крепостта в скалите
- Автор: Май Карл
- Серия: satan und ischariot #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Крепостта в скалите». Краткое содержание книги:
Естествено че в сравнение с човек с подобна бляскава външност аз наистина приличах на скитник. Ето защо никак не се учудих когато асиендерото поглади с длан гарвановочерната си голяма брада, смръщи вежди и без да скрива изненадата си, като че на себе си каза:
— Докладват ми за пристигането на tenedor de libros, а кого виждам да влиза? Един човек, който…
— … който като нищо може да изпълнява службата на tenedor de libros, дон Тимотео — прекъснах го аз.
Неговият «сеньор Адолфо» с подпухналото лице дето стоеше отвън можеше да се държи грубо с мен без да се почувствам обиден, но не биваше да търпя подобно неуважение от собственика на асиендата. Ето защо не го оставих да се доизкаже. Опитвайки се да ме иронизира, в престорена уплаха той отметна глава, отново ме огледа от глава до пети и явно развеселен, усмихнато каза:
— Ха, значи сме чувствителни! Ами всъщност какви сме, що сме?
Той нарочно ме заговори в тази подигравателна форма на първо лице множествено число. Дали трябваше да се покажа обиден? Дон Тимотео не приличаше на някой парвеню, на надут богаташ, а по-скоро имаше вид на добродушен кабалиеро, който живее добре и не пропускаше възможността да се позабавлява с този или онзи обикновен човечец.
— Можем да сме какво ли не, за което вие изобщо не подозирате, дон Тимотео — отвърнах му по същия начин и със същата усмивка като него, — и може да излезе, че сме толкова важни хора за вас, че да имате всички най-основателни причини да ни поздравите с големия си късмет, че сме ви посетили.
— Cielo! (Небеса, о Боже! Б. по.) — разсмя се той вече гръмогласно. — Да не би да идваме, за да съобщим на собственика на тази асиенда, че ще бъде провъзгласен за владетел на Мексико?
— Тъкмо обратното. Идвам, за да ви кажа, че вероятно в съвсем скоро време няма да бъдете господар дори и на собствената си асиенда.
— Добре! — продължи да се смее Прухильо като отново седна и ми посочи един друг стол. — Хайде да седнем! И защо няколкото мои подчинени ще искат да ме свалят от трона ми?
— За това ще говорим малко по-късно. Първо прочетете този документ.
Извадих от портфейла си и му подадох моята легитимация, издадена ми от мексиканския консул в Сан Франциско. Когато Прухильо я прочете и ми я върна закачливо-присмехулният израз на лицето му беше вече изчезнал.
— Сеньор, какво ви води при мен? Защо се представяте за мой tenedor de libros?
— Защото Мелтън ми обеща това място.
— За пръв път чувам подобно нещо. Изобщо нямам нужда от счетоводител. Със собственото си перо и собствената си ръка изписвам малкото капки мастило, които се налага да се изразходват в моята асиенда.
— Така си и мислех.
— И въпреки това дойдохте?
— Да, въпреки това и то по много основателна причина. Тя е толкова важна, че съм принуден да ви помоля за пълна дискретност.
— Звучи доста тайнствено! Кажи-речи сякаш се намирам в опасност.
— Действително смятам, че над вас надвисва нещо неприятно.
— Ами тогава моля говорете!
— Най-напред искам да ми дадете дума, дон Тимотео, че от онова, което ще споделя с вас, поне в близките дни никой друг няма да узнае каквото и да било!
— Давам ви я. А сега говорете!
— Възложили сте на Мелтън задачата да ви доведе работници от Германия, нали?
— Да.
— Кому хрумна най-напред тази идея, кой беше инициаторът? Самият вие или той?
— Хари Мелтън. Той ми обърна внимание на голямата изгода, която съм щял да имам от наемането на немски преселници на работа и тъй като същевременно ми предложи да се погрижи за всичко, аз му дадох неограничени пълномощия да действа от мое име.
— Нима го познавате толкова добре, че постъпихте така?
— Да. Защо е този въпрос?
— Защото ми се иска да знам дали го смятате за честен човек.
— Разбира се. Той е почтена личност и вече неведнъж ми е правил значителни услуги.
— Значи го познавате от дълго време?
— От години. Мелтън ми беше препоръчан от един човек, чиято дума има за мен висока стойност и затова до ден-днешен се радва на пълното ми доверие. Изглежда обаче, че вие го преценявате иначе.
— Съвсем другояче! Нека ви разкажа.
Прухильо се настани на стола си още по-удобно с израз на напрегнато очакване и голямо любопитство и аз го осведомих за преживяванията си както в Гуаймас, така и след това. Споделих с него всичките си наблюдения, а и изводите които си бях направил. Той ме изслуша без да ме прекъсне и без да направи никаква гримаса. Но когато свърших по лицето му се плъзна подигравателна усмивка. След като ме измери с невярващ поглед, той каза:
— От легитимацията, която ми показахте, разбрах, че пишете репортажи за един вестник.. А написали ли сте вече и някой роман?