Тамплиерът

— Казаха, че носели въжета — прошепна Белтран, — за да ни вържат и отведат в плен.

Тълпата не откъсваше поглед от възвишенията. Някакъв монах подхвана напевно псалм: Domine libera nos — Освободи ни, Господи.

— Ти се моли — извика Юг, — а останалите на оръжие, на оръжие!

Страшната омая се разпръсна. Хората захвърлиха стомните, смъкнаха плащовете, метнаха кошовете на земята, разчистиха лагера. Рицари, оръженосци, монаси и свещеници, всички годни да се бият, забързаха да намерят оръжия, за да се отбраняват срещу вълната от конници, която се спускаше от хълмовете и скоро щеше да ги залее. За миг враговете изчезнаха от поглед, скрити от обраслите с гори склонове, но скоро отново се появиха. Турците надаваха пронизителни бойни крясъци на своята неразбираема реч. Пискливите им викове отекваха над конския тропот. Селджуците стигнаха подножието на хълма тъкмо когато франкската бойна линия, съставена от облечени в леки доспехи рицари, възседнали конете с набързо поставени седла излезе пред лагера. Конете на франките бяха буйни, много по-тежки и препускаха с все сила. Турците, изклали безмилостно жалко въоръжената армия на Пиер Отшелника, се слисаха пред яростния отпор на франките. Отговорът на франките стана още по-неудържим, когато върху селджуците се стовари тежковъоръжената конница, връхлетяла като придошла река върху надве-натри вдигнат мост. Турците, яхнали по-дребни и по-леки коне, бяха залети от рицарите и разпилени на малки групи, върху които се стовари ответният удар на франките. Въздухът звънтеше от страховития грохот на битката, ехтяха писъци и крясъци. Развяваха се знамена. Земята се покри с трупове в бели роби. Турците, непривикнали на подобна ожесточена битка лице в лице, се пречупиха и се заоттегляха към склоновете, преследвани от франките. Новината за този първи сблъсък вече обхождаше Божията армия. Норманите, французите, фламандците, гърците и кръстоносците от Рейнланд заляха лагера на граф Реймон. Елеонор наблюдаваше подготовката им, как обличат доспехите си, как прикрепват шлемовете си. Възседналите конете си рицари се строяваха, обвити в умишлено вдигнатите облаци прах и дим, за да бъдат заблудени турците, които отново се събираха на опасаните с дървета възвишения.

Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — надянали доспехите си и въоръжени — бяха взели овалните си щитове и боздуганите. Норбер и Алберик, с пламнали лица, се присъединиха към пешаците, които се събираха зад конете. Черен дим се издигаше от току-що запалените огньове, чийто дим трябваше да скрие действията на Божията армия. Турската конница се събра за нова атака. Планът им беше прост: да нападнат, да притиснат франките към стените на Никея, да ги разгромят и да освободят града. Както записа по-късно в хрониката си Елеонор: турците допуснаха две грешки. Мислеха си, че цялата франкска армия се състои от отрядите на граф Реймон и че уменията им на бойното поле няма да са по-добри от тези на парцаливите последователи на Пиер Отшелника. Бързо разбраха, че са преценили зле. В ранния следобед за втори път конниците в бели роби като прииждаща река заляха склоновете. Франките, скрити зад пелената от черен дим, наблюдаваха и чакаха, после нападнаха. Подвижната, тежка, желязна завеса от възседнали конете си рицари връхлетя врага и бойната линия на турците се разкъса. Франките ги пометоха и настана такава кървава сеч, че пролятата кръв напоила земята, потече на тънки ручейчета по склоновете. После рицарите се върнаха и отново нападнаха. Турците не удържаха и побягнаха. Известно време франките ожесточено ги преследваха, а после победоносно се прибраха в лагера, със забучени на пики и копия ужасяващи трофеи, повели цели редици пленници, на чиито вратове бяха увесили отрязаните глави на другарите им.