Не без дъщеря ми

— Иди провери колко струва — нареди ми той. — После ела да ти дам пари и ще се върнеш да го купиш.

Задачата бе трудна, но аз бях твърдо решена да я изпълня. Тук всичко се продаваше на килограм и за мен метричната система бе точно толкова неразбираема, колкото и езикът фарси. Отначало взимах със себе си лист и молив и карах касиера да ми напише цената. Постепенно се научих да познавам персийските числа.

Това тромаво разрешение на проблема определено допринесе за изпълнението на плановете ми, защото така макар и за кратко, аз се отделях от Муди по два пъти за едно и също нещо.

При първите няколко излизания на пазар без Муди стриктно спазвах указанията, защото не исках да предизвикам гнева или подозренията му. Освен това се притеснявах, че може да ме проследи и надуши намеренията ми. По-късно, когато самостоятелните излизания станаха всекидневие, започнах да се бавя все повече и повече, като се оплаквах от големите опашки и лошото обслужване. За гъмжащ от хора град като Техеран това бе съвсем естествено. Най-после при четвъртото или пето самостоятелно излизане реших да рискувам и да се обадя но телефона в швейцарското посолство. Пъхнах няколко риала в дрехата си и бързо се отправих надолу по улицата с Махтоб и Амир. Търсех уличен телефон, с който се надявах да се справя.

Бързо попаднах на един, но открих, че банкнотите, които бях взела, са напълно безполезни. Телефонът работеше с дозари, монета от два риала на стойност половин цент, която се срещаше рядко. Тръгнах от магазин на магазин, размахвах банкнотата и със заекване произнасях „Дозари“. Продавачите бяха прекалено заети, за да ми обърнат внимание. Най-сетне влязох в един магазин за мъжки облекла.

— Дозари? — попитах аз.

Високият тъмнокос мъж зад щанда ме изгледа за миг и после попита:

— Говорите ли английски?

— Да. Трябват ми дребни за телефон. Имате ли?

— Можете да се обадите от моя телефон — каза той. Казваше се Хамид и с гордост ми каза, че е бил в Америка няколко пъти. Той продължи работата си, а аз се обадих в посолството и успях да се свържа с Хелън.

— Значи сте получили съобщението ни — изрече щастливо тя.

— Какво съобщение?

— Вашият съпруг ли ви каза да позвъните?

— Не.

— А! — с изненада реагира Хелън. — Ами ние се опитваме да се свържем с вас. Родителите ви са говорили с Държавния департамент и ни помолиха да уточним адреса ви и да проверим дали вие и дъщеря ви сте добре. Обаждах се на зълва ви няколко пъти, но тя ми каза, че сте на Каспийско море.

— Никога не съм била на Каспийско море.

— Зълва ви отговори, че не знае кога ще се върнете, а аз й казах, че незабавно трябва да разговарям с вас.

Хелън ми обясни, че според разпорежданията на иранското правителство отделът за защита на интересите не може да направи нищо друго, освен да принуди Муди да информира семейството ми къде се намираме ние с Махтоб и да следи дали сме добре. Хелън каза, че е писала на Муди две официални писма, с които настоява да ни доведе в посолството. Той не отговорил на първото писмо, но тази сутрин й позвънил по повод на второто.