История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
По време на военните действия българите подкрепят руската армия и се включват масово в борбата срещу османското владичество. Българските отряди в армията на ген. Дибич се ръководят от Г. Мамарчев и Панайотис Фокиано от Сливен. Те отново, както и в предходната война, се проявяват много в боевете при Силистра. През целия боен марш на руската армия тя е подкрепяна от българите, като въстаническите надигания са особено значими в Югоизточна България. Там българското население подпомага дебаркирането на русите при Созопол, а при настъплението им към Одрин българите се надигат масово в тяхна подкрепа. Въстанието, макар и стихийно, има своето значение за облекчаване на изпълняваната от ген. Дибич бойна задача.
Въоръженото брожение сред българското население продължава и след подписването на Одринския мир. Сега то е свързано най-вече с името на Г. Мамарчев, който решава да подготви и обяви българско въстание в района на Котел-Сли-вен, което да принуди Русия да се заеме и с българския въпрос. Когато подготовката е в разгара си, Г. Мамарчев е арестуван по нареждане на ген. Иван Ив. Дибич и е изпратен в тила на руската армия. Така пропада поредната надежда на българите, породена от тази война и от масовото им участие в подкрепа на руските войски. И този път Русия, след подписването на Одринския мир, не иска да усложнява обстановката, още повече че освобождението на България все още не влиза в дипломатическите и стратегическите й планове.
За размера на българското участие в тази война може да се съди по преселническото движение, обхванало цяла Източна България. Това е най-масовото изселване на българи през периода на османското владичество. Заедно с руските войски на север от р. Дунав се прехвърлят между 100 и 130 хил. души. Причините за това трябва да се търсят най-вече в страха от турските репресии като отговор на масовото българско участие във войната. Преселниците се установяват в Молдова, Бесарабия и Южна Русия. Обезбългаряването на източнобългарските земи има важни последици най-вече в негативен план. Тези райони са едни от най-добре развитите в икономическо отношение, а населението, което ги напуска, е особено будно и активно и стопански, и политически.
Велчова завера
След приключването на войната от 1828–1829 г. в живота на Европейския югоизток настъпват значителни промени. Русия променя своята политика и става покровител на Турция. След решителната й намеса на страната на Цариград в разразилата се Египетска криза се стига до подписването на Ункярискелес-кия договор на 8 юли 1833 г. Съобразно постановленията на този договор Русия получава правото на пълен контрол над Проливите. Това засилва противоречията между Петербург, от една страна, и западните покровители на империята, от друга, до краен предел. Като резултат през 1841 г. е подписан Лондонският протокол, по силата на който се установява европейски протекторат над Турция, а Проливите се затварят за всички чужди кораби.
Междувременно революционният кипеж на Балканите продължава. Укрепващата българска нация се насочва все по-уверено към самостоятелни революционни изяви, имащи за цел промяна на съществуващото положение. Издигнатата от политическия център на С. Врачански идея за автономия е обоснована още по-обстойно от българските емигрантски дейци през 30-те години на XIX в. Тази идея предвижда да се образува едно автономно княжество в Добруджа, което ще бъде база за бъдещите освободителни борби. След успешния завършек на борбите автономният статут ще се разпростре върху всички български земи. Тази идея принадлежи на М. Кифалов, Ив. Селимински и В. Ненович. Тя показва, че и сега българските емигрантски кръгове се стремят към такъв политически статут за България, какъвто имат съседните балкански държави Сърбия, Влахия и Молдова.
През 30-те години, вследствие засилената агитация от страна на Сърбия, започва революционно брожение в западните български земи. През 1833 г. в Нишко, Видинско и Берковско избухва въстание, в резултат на което към Сръбското княжество се присъединяват шест нахии. Две години по-късно в този район започва ново въстание, което поставя началото на поредица бунтове, продължили с малки прекъсвания почти десетилетие и половина.
През 1835 г. в Търново и Търновско е подготвена Велчова-та завера, която се явява продължение на борбите на българите след подписването на Одринския мир. Идеята за организиране на въоръжено надигане и този път принадлежи на Г. Мамарчев, който след войната остава като комендант на Силистра. Едно българско въстание, според него, би довело до намесата на Русия, така както това става в Сърбия и Гърция. Той влиза във връзка с търновските първенци и съзаклятниците формират два центъра — Силистра с Г. Мамарчев и Васил X. Вълков и Търново, начело с Велчо Атанасов Джамджията. Привлечени са съмишленици от Г. Оряховица, Дряново, Трявна, Елена, Габрово. В съзаклятието е включен и игуменът на Плаковския манастир отец Сергии. В манастира се провеждат срещите, там се уточняват всички въпроси по предстоящите действия. Димитър Со-фиянлията трябвало да набира въстаници под прикритието на строителни работници. Замисълът на организаторите пропада поради предателството на еленския чорбаджия Йордан Кисьов. Главните дейци на заверата са заловени, съдени и обесени, а Г. Мамарчев, като руски поданик, е заточен на о. Самос, където умира през 1846 г.