Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Така или иначе, ние поехме на юг през вече пустите земи на арендите и толнедранците. Някъде към средата на лятото се добрахме до изоставените поселища на нийсанците. Вече бяхме съвсем близо до северната граница на ангараките и не след дълго се стигна и до първите по-сериозни сблъсъци.
Алорните са далеч от съвършенството, но когато опре до бой, те нямат равни на себе си. Там, на ангаракската граница, за пръв път видях алорнски берсерк в действие. Доколкото си спомням, беше едър мъжага с яркочервена брада. Винаги съм искал да разбера дали Барак, графът на Трелхайм, не е негов далечен роднина, но все не ми остава време да се заема сериозно с това проучване. Онзи берсерк наистина приличаше много на Барак, тъй че най-вероятно родът на графа води началото си именно от него. Червенокосият мъжага изпревари своите другари поне с двайсетина метра и се нахвърли сам върху група от десетина ангарака. Вече виждах сцени от погребалната му церемония, когато той започна да мачка враговете си един по един. Последните трима хукнаха да се спасяват, но той ги догони и покоси с няколко безмилостни удара. Децата на Бога Мечка зарязаха битката и с тържествуващи крясъци го вдигнаха на ръце. Алорни!
Колкото повече се приближавахме към високите планински плата на Корим, толкова по-чести ставаха срещите ни с децата на Бога Дракон. По онова време Корим беше център на ангаракската цивилизация. По своя път на юг ние превзехме и сринахме не един и два вражески града, а нашите вестоносци донасяха непрекъснато радостни вести за победите на съюзниците ни.
Машинариите на Белмакор и Белдин вършеха чудесна работа и в началото почти не давахме жертви. Обикновено се разполагахме достатъчно далеч от градските стени, за да сме извън обсега на ангаракските копия. После алорните пускаха в действие катапултите, а аз изпълвах градовете с илюзорни чудовища. След известно време стените се превръщаха в купчина камънаци, а полупобърканите от страх ангараки не можеха да окажат кой знае каква съпротива. Когато веднъж попитах Чагат дали не е по-добре да вземе пленници, вместо да избива всички до крак, той просто ми отговори:
— За какво са ми? Какво ще ги правя после?
За нещастие варварите, които съпровождахме, приеха с луд възторг идеята на Белсамбар да изгорим живи обитателите на укрепените ангаракски градове. В тяхна защита мога да кажа само, че всъщност те бяха онези, които рискуваха живота си в битките. Иначе алорните бяха едни от малкото, които не си падаха по този начин за водене на бой. Те бяха много разочаровани, когато след една от атаките с горящ катран атакуваха града и почти не завариха жив човек отвъд разрушените стени.
Торак, разбира се, също не стоеше със скръстени ръце. Неговите ангараки се изсипваха върху нас от всички страни, подобно на планински порой.
Не обичам войната. Никога не съм я обичал. Това е възможно най-глупавият начин да се реши някой спор. Но в този случай не ни беше оставен кой знае какъв избор.
Изходът от войната беше предопределен. Нашата численост бе поне пет пъти по-голяма от тази на ангараките и ние просто ги смазахме. Ако ви интересуват по-кървави детайли, потърсете си ги на някое друго място. Моят стомах е твърде капризен, за да си позволя да опиша изстъпленията, на които се нагледах през онези две седмици. Накрая изтласкахме враговете кажи-речи до самите стени на непристъпния главен град-храм на Торак, разположен около най-високия планински връх. Нашият Учител непрекъснато убеждаваше брат си да върне Сферата, напомняйки му, че ангараките са на ръба на пълното изтребление и че без свои деца той ще бъде нищо. Богът Дракон обаче не го послуша.
Назъбеният терен около източните склонове на Корим принуди марагите и нийсанците да направят заход откъм юг. Ако не беше този съвсем случаен ход, последствията от онова, което последва, щяха да са далеч по-ужасяващи.
Именно заплахата от това да изгуби своите деца накара Бога Дракон да прекрачи окончателно границата на лудостта. Изправен пред два еднакво убийствени за него избора — да върне Сферата или да изгуби всичките си поклонници, Торак направо превъртя. Дори лудостта на един простосмъртен е нещо ужасно. А лудостта на един Бог?!
Подтикван от отчаяние, братът на моя Учител направи нещо, което само лудостта може да му нашепне. Торак знаеше какво точно ще се случи. Няма как да не го е знаел. И въпреки това, изправен пред риска да изгуби своите ангараки, той съживи Сферата. Контролът, който бе постигнал върху нея, беше в най-добрия случай незначителен, но Богът Дракон не се поколеба да я съживи.