Големият портрет
- Автор: Будзаті Діно
- Язык: болгарский
- Переводчик: Хубан Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Големият портрет». Краткое содержание книги:
— Хайде да влезем — предлага главният техник. — Сигурен съм, че е вътре.
— Имате ли ключ?
— Да, трима имаме ключове — професор Ендриаде, професор Стробеле и аз. Но трябва да слезем долу. От тази врата нямам ключ.
Те са пред вратата на съоръжението, през която минава само Ендриаде. Манунта й подава любезно ръка, за да й помогне. Слизат стотина метра. Елиза поглежда към вилите дали случайно няма някой. Но всичко е пусто.
Ето друга малка желязна врата, приблизително там, където първата нощ Елиза и Измани бяха видели Ендриаде. Манунта отключва, запалва лампата в коридора, прави знак да не говори. Стигнал до края на коридора, загасва светлината и в тъмното отключва друга малка врата. Излизат отново на открито, на дъжда.
Светлините от пътя не стигат дотук. На Елиза й е необходимо малко време, докато очите й свикнат с тъмнината.
— Там е, там е и говори — й пошепва Манунта. — Подайте ми ръката си.
В гъстия мрак Елиза се оставя да бъде водена.
— Внимавайте, госпожо, тук има три стъпала. Сега направо. Оттук вдясно и внимавайте, моля ви.
Манунта се спира. Не се вижда нищо, едва се различават под мрачното небе тъмните очертания на долината.
Застанали са неподвижно в една чупка на площадката. Манунта й казва да се дръпне навътре, за да не я види Ендриаде.
Продължителен дълбок тътен отвъд планините. След малко дълъг проблясък по целия хоризонт.
— Видяхте ли го? — пита Манунта.
— Да.
Блясва светкавица. На десетина метра от тях Ендриаде, вкопчил ръце в железния парапет на една малка тераса, се е надвесил над черната бездна. Той е без шапка. Мокри от дъжда, дългите му коси са паднали безредно по челото. Грозен, остарял, величествен в изблика на своите чувства.
XIX
В тъмнината, шибан от черния дъжд, Ендриаде вика с цял глас:
— Лаура, Лаура!
Някой или нещо му отвръща. Като хриптене, което излиза на талази от някакви процепи наоколо. Люшва се, извисява се, става вик, отслабва, разпада се в стенание, замлъква, възема се отново, става пронизително, избухва, гъргори, кашля, скимти, пак замлъква, забарабанява рязко като смях. Известно време мълчи, после изплува отново изнурено и се разбива в дълги ридания.
— Манунта, вие разбирате ли?
— Да.
— Какво казва?
— Казва… казва, че…
— Какво казва?
— Казва, че иска да бъде от плът. А не от бетон.
— Лаура ли?
— Да, Лаура. Казва, че днес видяла една жена и я по чувствувала.
— Как я е почувствувала?
— Не знам. Госпожа Стробеле се къпеше. Беше гола. И Лаура я видяла.
— И какво още?
— Говори за плътта й. Казва, че е нежна, мека, по-мека от перушината на птиците.
— Вие сте луди! — възкликва Елиза Измани. — Не можехте ли да го предвидите?
Гласът на Ендриаде прозвучава развълнуван:
— Лаура, Лаура. Ти си по-хубава. Тази плът, за коя то говориш, ще се разложи, а ти ще бъдеш още млада.
Отвръща му нечуван досега звук. Продължителен, подобен на вой, потреперващ дълбоко.
— Боже мой! — простенва Ендриаде. — Сега плаче!
И наистина това, което се чува, е ужасно. Приличащо по всичко на нашата, човешката мъка, но увеличено до гигантските размери на мозъчната мощ на машината.
— Ще мога ли да издържа? — пита се Елиза Измани.
Ендриаде обаче издържа.
— Лаура, успокой се — вика той. — Утре пак ще грей не слънце. Птичките пак ще пеят. Ще дойдат при теб, няма да си сама. Ти си красива, Лаура. Ти си най-съвършената и обожавана жена, която някога е съществувала.
Проехтява вик, почти подигравателен, който се разпада на късове.
— Какво казва? — пита Елиза.
— Проклети птички — превежда Манунта. Гласът на Номер Едно се извива капризно като провлачено скрибуцане. После преминава в тихо и учестено цъкане.
В този момент, необяснимо как, Елиза започва да разбира гласа. И тя започва да възприема нечленоразделните звуци като изразена мисъл. Мисъл със сила и точност, непознати на човешката реч.
— Лаура, Лаура — опитва се да я успокои Ендриаде, — мъжете от цял свят ще идват да ти се възхищават. Всички ще говорят за теб. Ще бъдеш най-могъщото същество на земята. Милиони хора ще те боготворят. Слава, ще имаш слава, разбираш ли?
В отговор се надига вълна на роптание.
— Казва „Проклета да е славата“ — превежда тихо Манунта.
— Да, да — потвърждава Елиза, — сега и аз разбирам.
Издаваните звуци имат такава пластична яснота, че не фразите — защото това не са фрази, — а идеите се открояват в тъмнината като кристални блокове.
Елиза слуша ужасена. Онова, от което Ендриаде се опасяваше и което приличаше на налудничава измислица, се сбъдваше. Отъждествяването на машината с Лаура е отишло твърде далеч. Дали призовани от кой знае какви глъбини, спомените на починалата не са проникнали в робота, разкривайки му неговото нещастие?