Дар от злато

— Ей, ти си с него от по-отдавна. Откакто го познавам, нямам лоши впечатления. Не хърка, не говори насън. Ще ти кажа и още нещо. Ако ми помогне да продам тези пистолети, ще ми стане най-добрия приятел до края на живота ми.

— Какво? Джонас ще ти помогне да ги продадеш?

— Да, тази сутрин ми каза, че познавал няколко частни колекционери. Срещал се е с тях, когато е бил преподавател по история. Той е бил нещо като експерт. Доказвал е, дали предметите са автентични или не, а тези хора само това ги интересува. Не питат нито колко струват, нито откъде ги имаш, стига само да не са имитация.

— Татко, пистолетите са крадени, нали?

— Успокой се, Ред. И не се мръщи така. Започват да ти се появяват бръчки. Не са крадени. Един приятел ми ги даде и каза, че са чисти. Спомняш ли си стария Сам от Рио?

— Дал ти ги е Самуел Лихай? Но откъде ги е взел? Той е осемдесет годишен старец с доста неясно и тъмно минало.

— Виж, това не знам. Не ми обясни, а и нямаше как да попитам. Такива въпроси не се задават между двама джентълмени.

— По дяволите, това не ми харесва.

— Казах ти, успокой се, Верити. Дори да са крадени, това е станало преди много, много години. Сам ми е говорил за тях и по-рано. И след като Джонас е сигурен, че са автентични, всичко, което ни трябва, е купувач.

— И Джонас обеща да ти намери такъв. Значи, едва сега мога да науча мнението ти за него.

— Но защо разчиташ на мен, Ред? Аз пристигнах едва снощи. Ако мислех, че е опасен, щях ли да го оставя да те изпрати. Но все пак бъди нащрек, Джонас Куоръл може да бъде и твърде опасен.

— Така ли? Какво ли се е случило?

— Едва не ми заби ножа си, когато…

— Какво е направил?

— Недей скача така. Изслушай ме, беше изцяло моя грешка. Пристигнах твърде късно и не исках да те будя, да ми отвориш. Опитах се да отворя вратата, но не успях. После прескочих през прозореца, а Куоръл вече ме чакаше с нож в ръка. Много е добър, тръшна ме на пода като чувал с картофи. Все пак имаш напредък с персонала, никой от предишните ти работници не би се справил с такава ситуация.

— Боже Господи! Някой от вас е можел да бъде убит.

Верити отпи по-голяма глътка чай и се задави. Спомни си веднага една позабравена сцена. Баща й се бе счепкал в някакъв бар с млад мъж, който упорито се опитваше да я издърпа на дансинга. Всичко привидно бе утихнало, но младежът ги беше причакал след това с нож в ръка. При кратката схватка нападателят на баща й сам се бе порязал на ножа. Верити не можеше да забрави цвета на шуртящата от дланта му кръв. Беше черна. Емерсън шляпна дъщеря си по гърба.

— Ей, Ред, не се тревожи. Никой от нас двамата не го взе навътре. Не виждам защо ти трябва да го преживяваш. Човекът просто ме е помислил за крадец и се защитаваше добре. Светнахме лампата и всичко си дойде на мястото.

— Колко успокоително! Татко, ти си непоправим.

Емерсън се усмихваше дяволито под мустак. Тя остави чашата си на масата, импулсивно стана и го прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му. Можеше да усети неговата сила и енергия, както винаги досега. Този мъж се грижеше за нея от деня, когато двамата държаха ръката на умиращата Аманда Еймс. Майка й беше станала жертва на пиян шофьор. Верити за първи път разбра, че животът невинаги е честна игра. Баща й, който знаеше това, беше й помогнал да го осъзнае, макар и по свой, по-различен начин.