Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Характеристиката на „хищника“ е изключително важна в случая, защото този феномен на нападението и на обявяването на „война“ на други членове от същия животински вид съществува само сред хищниците. Моралистите вероятно веднага ще се втурнат да търсят тук знака на Каин, но прагматиците просто ще отбележат, че ако не си снабден по някакъв начин с умения и средства за убиване на други видове, то тогава надали би успял да убиваш и членове на собствения си вид. Така например само два вида от големите маймуни — хората и шимпанзетата — по принцип ловуват. Освен това те са и единствените два примат-ни вида, които редовно се занимават с вътрешновидово убийство. Въпросът защо тези хищници (както и някои други) водят войни е доста труден и изключително спорен. Но въпросът как е по-лесен — те могат да го правят, защото тяхната физиология и навиците им за групов живот ги улесняват да го правят.
Смъртоносните зъби и нокти не са единственият проблем. Сред тигрите, ястребите, невестулките и другите хищници, които живеят сами или на семейства, рядко се води бой до смърт сред възрастните екземпляри. Те знаят, че е прекалено рисковано — еднакво въоръжени индивиди са еднакво застрашени да умрат в резултат от подобна битка, а и никое предимство, което би могло да произтече от евентуална победа, не си заслужава 50-процентна смърт. Битките за надмощие сред хищниците, които живеят в групи, също обикновено не водят до смърт. Този факт безспорно не е в полза на групата, затова еволюцията е снабдила подобни видове със съвсем ясно различимо подчинение, което позволява на загубилия в битката за надмощие да изключи агресията на победителя и да избяга. Ала тези жестове на подчинение нямат същата сила за намаляване на агресията при конфронтации между членовете на различните групи, стада, глутници и други, нито пък касаят отделното място на индивида в йерархията на конкретната група (която е специфична за всяка група). И така, между групите се извършват убийства. Защо?
Единствените големи животни, които редовно и нарочно убиват възрастни членове на собствения си вид, са хищниците, които живеят в групи с относителна родственост и разнообразни размери. Когато цялата група е заедно, никоя противникова група не би и помислила да поеме риска да я нападне. Но често членовете й трябва да се разпръснат, за да търсят храна, поради което отделни индивиди се отдалечават от своята група за известно време. По този начин те са изправени пред опасността да срещнат няколко възрастни екземпляра от съседна група.
Лъвовете от Националния парк Чобе в Северна Ботсуана живеят на стада, които защитават територията си от съседите. Глутниците са групи от женски сродствена връзка… Една нощ, по време на лов на зебри, две глутници лъвове се срещат в пограничната зона и започват да се бият. В създалата се суматоха една стара женска от стадото маоме бива изолирана от нападателите зад линията на битката. Отначало я виждаме обградена и пазена зорко от три враждебно настроени към нея лъвици, които постепенно достигат до седем. И смъртта й е особено смущаваща, защото изглежда напълно предумишлена. Тя стои нащрек, изправена, ръмжаща, въпреки че рамото й вече кърви. Напълно естествено, тя може да се обърне само в една посока в даден момент. Обръща се непрекъснато назад, за да провери какво става зад нея. И постъпва много умно, че проверява, защото лъвовете могат да умрат само от едно захапване в гръбнака, но всеки път, когато тя извръща глава, някой впива зъбите си в нея. Опитът й да спре единия нападател предоставя възможност на друг. Подобно на някаква жестока детска игра, всички се редуват да я удрят или хапят, докато безпомощната жертва само се върти, гърчи, отстъпва и извива. Никой не й позволява да избяга, при всеки опит някой я връща към центъра. Моцуми — водачката на стадото маоми, се приближава, очевидно опитваща се да спаси своята посестрима, но бива бързо изгонена. И мъченията на жертвата продължават така няколко часа, докато накрая тя се свлича на земята, изтощена, напълно безсилна. Женските убийци напускат, а после трупът е изяден от хиените. Така, с минимални рискове за себе си, глутницата безпощадно е причинила смъртта на свой съперник.
Убийството на една лъвица от природонаучния филм
от 1992 г. „Вечни врагове“41
Лъвовете обикновено не изяждат други лъвове — конфронтацията не е с цел храна — трупът на старата женска е оставен за храна на хиените. Сред хиените също стават подобни убийства (чиито глутници, подобно на тези на лъвовете, се състоят от група женски с родствена връзка), както и сред вълците (чиито глутници пък са изградени от свързани с родствена връзка мъжки). Случват се и между стада шимпанзета и примитивни човешки племена (и при двата вида групите се състоят от мъже с родствена връзка). Във всички тези случаи основният опосредстващ фактор е, че изолиран индивид от едната група може да бъде заловен и убит без особен риск от група индивиди от друга група. Интересното обаче е. че само видовете на големите маймуни извършват целенасочени нападения и само хората понякога прекаляват с броя на засадите и се включват в прекалено голям брой битки. Какво отключва подобно поведение? Отговор на този въпрос дава Дарвин и неговите съвременни потомци.
41
Разказът за убиването на лъвицата е почерпан от Wrangham, op.cit., 160–61. Създателите на филма — Бевърли и Дерек Жубер, пишат и статия със заглавие „Лъвове в мрака“, която излиза в списание „Нешънъл джиографик“ 186 (1994), 35–53. Подобна смърт е изключително рядка при сблъсъците между отделните прайдове, които обикновено се заплашват с яростен рев и други предупредителни сигнали, след което се оттеглят. Вероятно убийството на старата Маоми се дължи по-скоро на нейната изолация.