Безпътният автобус
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безпътният автобус». Краткое содержание книги:
Големите гуми пееха по пътя — тънка, звънка песен, а моторът придумкваше в такт. По небето имаше големи, дъждовни, развлечени облаци, черни като сажди в средата и бели и ярки по ръба. Един от тях сега се примъкваше към слънцето. Напред по магистралата Луи виждаше сянката му, забързана към автобуса, а още по-надалеч съзираше извисяващия се зелен хълм на дъбовете, които растяха край гостилницата при Бунтарския ъгъл. Беше изпълнен с разочарование.
Хуан Чикой дойде, щом автобусът зави и спря. — Какво ми носиш? — попита той, когато вратата се отвори.
— Един пътник и куп торти — рече Луи. Той стана от седалката, пресегна се и вдигна куфара на момичето. Сетне слезе и подаде двете си ръце — така момичето се опря на тях и слезе по стъпалата. Тръгнаха заедно към ресторанта.
— Сбогом — каза тя.
— Сбогом — каза Луи. Той я изгледа, докато не се скри зад вратата — малкото й задниче леко се подрусваше нагоре-надолу.
Хуан и Пъпката свалиха кафеза с тортите от покрива на автобуса. Луи се качи обратно.
— До скоро — каза Хуан.
Възрастната жена се бе преместила на предната седалка. Луи дръпна лоста за вратата, сложи на скорост и отпраши. Когато си бе поел пътя и гумите звъннаха по шосето, той погледна в огледалото. Възрастната дама злобно тържествуваше. „Ти уби всичко — каза си Луи наум. — Ти съсипа всичко!“ Жената вдигна очи и улови погледа му в огледалото. Луи нарочно произнесе няколко думи, мърдайки беззвучно устни, „Проклета дърта кучка!“ Той видя как устните й се свиха и побеляха. Разбра го.
Напред пътят звънтеше ли, звънтеше.
ГЛАВА 8
Хуан и Пъпката пренесоха кафеза с „Домашните торти на мама Махони“ до ресторанта и го поставиха на земята. И двамата изгледаха русата, като влизаше през вратата. Пъпката изсвири ниско и сподавено с уста. Дланите му внезапно се изпотиха. Хуан сведе очи, докато остана само един тъничък блясък да свети между миглите му. Той облиза устни бързо и нервно.
— Знам какво ще искаш — рече Хуан. — Свободен ден, за да излезеш и да дигнеш крак до някое дърво, а?
— Боже господи! — извика Пъпката. — Ух!
— Ами да — каза Хуан. Той се наведе, завъртя ключалката на кафеза и го повдигна откъм страната с пантите. — Хващам се на бас, Кит.
— Какъв? — попита Пъпката.
— Хващам се на бас — продължи Хуан — двеста на сто, че вече ти е минало през ума, че не си имал почивка от две седмици и искаш днес да си вземеш свободния ден, за да попътуваш с мене до Сан Хуан. Освен това може и да си ми от полза, ако автобусът пак закъса.
Пъпката пламна по обривите си. Вдигна с неудобство очи към Хуан и го погледна, но в очите на Хуан играеше такава беззлостна шеговитост, че му олекна. „Дявол го взел! — рече си той. — Ей това е човек. Защо изобщо съм си губил времето при други?“
— Добре — каза Пъпката на глас с пълното чувство, че говори на мъж. Хуан разбираше с какви очи гледат момчетата на някои работи. Знаеше какво чувствуват, като мине някое бонбонче. — Добре — повтори той, — „Добре“ — изимитира го Хуан, — а кой ще се грижи за бензиновите помпи, кой ще поправя спуканите гуми?
— Кой ги е поправял досега?
— Никой — рече Хуан, — Обикновено слагаме табела „Затворено за ремонти. Алис дава бензин“. — Той плесна Пъпката по рамото.
„Ей, че човек! — възхити се отново Пъпката. — Ама че човек!“
Тортите бяха наредени на нещо като рафтове от шини, които подпираха тортените подложки отстрани и отделяха всяка торта от останалите. Имаше четири колонки от по дванайсет торти — общо четиридесет и осем.
— Я да видим — каза Хуан. — Шест ягодови, четири лимонови, четири със стафиди, две с крем карамел. — Той вадеше тортите, като ги назоваваше и ги оставяше върху кафеза. — Занеси ги вътре. Пъп… Кит де.
Пъпката взе по една торта в ръка и влезе в ресторанта. Русата седеше на висок стол и пиеше кафе. Той не видя лицето й, но усети нейното електричество или каквото там имаше у нея. После сложи тортите върху тезгяха. Като се обърна да излиза, долови тишината в помещението, И Причард, и намусеният старец, и младият Хортън бяха изпаднали в транс. Очите им се вдигаха, изплакваха русата и потъваха. Малката Причард и майка й упорито гледаха кутиите със зърнени закуски, наредени зад тезгяха. Алис не беше там, но Норма беше и бършеше тезгяха с парцал пред русата.