Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Изправена отвън на топлия пролетен ветрец, Пейдж се питаше какво биха й казали за историята на даргентийската столица фантастичните, готически фигури на водоливника с втренчените си, грозни лица, ако можеха да говорят. Тя не се интересуваше особено от климатици, така че когато влязоха вътре, пожела да говори с управителя на магазина.
Той се казваше мосю Полон и изглеждаше като свети Клаус без брада — нисък, закръглен, с червено лице и кичури побеляла коса зад ушите. Ризата му с копчета тик-так беше яркозелена. Носеше и хлабаво завързано шалче около врата си.
— Не, мадмоазел — отвърна й той, — съжалявам, но не зная нищо за историята на Le Grand Magasin — това точно, но прозаично име на магазина означава „големият магазин“ — преди да започна да работя тук, а аз съм тук само от около trente — тридесет — години. O, mais ma mere — моята майка — може би мадмоазел ще поиска един ден да я посети, за да научи какво знае тя за историята на Даргентия?
Мосю Полон бе навярно на около шестдесет години и Пейдж си помисли, че майка му трябваше да е с близо двадесет години по-възрастна от него.
— С радост ще я посетя. Някой от вас двамата знае ли нещо за народните легенди?
Кръглото му лице блесна въодушевено.
— А, да, мадмоазел. Малцина са тези, които знаят повече по въпроса от моята maman.
След като покани Пейдж на чай в украсения ресторант на първия етаж на магазина, мосю Полон тържествено представи няколко души от персонала си, които също бяха в напреднала възраст. Обаче бабата на един от тях все още бе жива.
— О, да, мадмоазел — каза слаба жена с тъмна рокля от креп, която бе почти толкова намачкана, колкото бе сбръчкано и лицето й. — Ma grand mere е много жизнена и говори толкова много, че човек би си помислил, че никога няма да спре. А и легендите, които ни разказва за Даргентия — о, боже, в тях има даже рицари и дракони, които обикалят около нашия чудесен замък.
— Това е фантастично! — Пейдж си уреди среща с всеки един от тях, който можеше да й разкаже нещо — истинско или митично — за историята на Даргентия. Все още се дразнеше от това, че Никоу така твърдо й бе наредил да остави кутиите и да го придружи в града, но сега осъзна, че той бе прав. Тя трябваше да подготви рекламна брошура — базирана на местните легенди, — а как по-добре щеше да стори това бързо, ако не изслушаше приказките на даргентийските жители?
Колко забавен ставаше този проект!
А и колко прочувствен също! Някак си тя трябваше да стори всичко възможно, за да помогне на принца да спечели своите туристи и булката си, да осигури запазването на трона си.
Докато се занимаваше с това, тя щеше даже да потърси изчезналите скъпоценности.
Мосю Полон донесе на Пейдж в чудесна порцеланова чаша прекрасен билков чай с дъх на канела, карамфил и други сладки и тръпчиви аромати, които тя не можа да разпознае. Когато цялата свита от служители на управителя си отиде, Пейдж вдигна чашата и с възхищение разгледа рисунките на рози върху нея. Наля си още чай в подходящата чаша, като внимаваше да не разлее и капчица върху изгладената бяла покривка.
Тя продължи да разглежда сводестата врата и стените на ресторанта с необикновен светложълтеникав цвят. Залата започна да се изпълва с посетители и Пейдж се почувства виновна за това, че заемаше цяла маса, без да яде. Тя тъкмо бе помолила за менюто, когато Никоу пристигна.
— О, значи тук сте били — каза той.
— Как е климатичната инсталация? — попита го тя, докато той сядаше.
— Безкрайно упорита като пословична жена. — Тъмните му очи просветнаха и той, изглежда, се бореше със себе си да не се разсмее. Отново й се подиграваше. Въпреки първоначалното си раздразнение, това й бе приятно; предпочиташе шеговитото му настроение пред надменното му поведение на принц.
По препоръка на Никоу и двамата поръчаха говежди бульон, гарнитура от известни местни сирена и хляб.
Той бъбреше за реконструкцията.
— Всички работят заедно. Наоколо цари такова другарско чувство; просто е чудесно. Те в действителност не се нуждаят от моите съвети за подробности като климатика, но ми харесва, че ме правят съпричастен към всичко това.
Приятелското отношение между Пейдж и Никоу също нарасна, или поне така се струваше на Пейдж. Тя му разказа за хората, които бе срещнала, и за легендите, които се надяваше да чуе от тях.
Но въпросът, който искаше да му зададе от закуската насам, най-накрая бе засегнат.
— Никоу, защо приемате Едуард да живее в замъка, след като не го харесвате?