Сакралното и профанното

Възприемането на човешката майка просто като представителка на Великата земна Майка е дало начало на безброй обичаи. Да припомним например раждането на земята (humi positio), ритуал, който се среща почти навсякъде по Света, от Австралия до Китай, от Африка до Южна Америка. При гърците и римляните обичаят изчезнал в историческо време, но няма съмнение, че е съществувал в едно по-отдалечено минало: някои статуи изобразяват богините на раждането (Ейлития, Дамия, Оксея) на колене, точно в положението на жена, която ражда на самата земя. В демотическите египетски надписи изразът „сядам на земята“ означавал „раждам“ или „раждане“.

Лесно можем да открием религиозния смисъл на този обичай: зачеването и раждането са микрокосмически варианти на примерен акт, извършен от Земята; човешката майка само имитира и повтаря този първоначален акт на поява на Живота в земната утроба. Оттук следва, че тя трябва да е в пряк досег с Великата Родилка, за да може да бъде направлявана от нея по време на тайнството на раждането на живот, за да получава благотворните й енергии и майчинска закрила.

Още по-разпространен е обичаят новороденото да се поставя на земята. До ден-днешен той съществува в някои европейски страни: току-що измитото и повито дете се полага направо на земята. След това се вдига от бащата (de terra tolere47), в знак, че го признава. В древен Китай умиращият, също както новороденото, се полага на земята… За да се родиш или да умреш, за да влезеш в семейството на живите или в семейството на предците (и за да излезеш от едното и от другото), трябва да прекрачиш един праг — родната Земя… Когато се полагат новороденото и умиращият на Земята, тя трябва да каже дали раждането, или смъртта са действителни, дали трябва да се приемат за правилни и завършени… Ритуалът за полагане на Земята съдържа идеята за същностна идентичност между Расата и Земята. В действителност тази идея се изразява чрез чувството за коренячество — най-силното сред тези, които можем да откроим в началото на китайската история; идеята за тясна връзка между една страна и нейните жители е толкова дълбока, че е останала в сърцевината на религиозните институции и общественото право. Точно както слагат детето на земята веднага след раждането му, за да може истинската му майка да го узакони и да му осигури божествена закрила, на земята слагат, а понякога и заравят в нея, по-големите деца и възрастни хора в случай на болест. Този ритуал е равностоен на ново раждане. Символичното частично или пълно погребване притежава същата магико-религиозна стойност, както потапянето във вода, кръщението. Болният се възстановява: ражда се отново. Заравянето запазва своето действие и когато се касае за заличаване на тежка грешка или за лекуване на душевна болест (за общността тя представлявала същата опасност като престъплението или болестта на тялото). Грешникът се поставя в бъчва или в изкопана в земята дупка и когато го изкарват, казват, че „се е родил повторно от утробата на своята майка“. Оттук идва и скандинавското вярване, че една вещица може да бъде спасена от вечно проклятие, ако я заровят жива, засеят нещо отгоре й и после ожънат получената реколта.