Убиецът в зелената гора
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убиецът в зелената гора». Краткое содержание книги:
Сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат, е натоварен със задачата да разбере какви са плановете на френския крал за предстоящото нахлуване във Фландрия. Фламандските съюзници на Едуард отчаяно се нуждаят от тези сведения. Когато документът най-сетне стига до Англия с цената на много пролята кръв, се оказва, че сведенията са кодирани с неразгадаем шифър.
Едуард Първи е преследван и от други неприятности — прочутият разбойник Робин от Локсли, получил прошка благодарение на кралската милост, като че ли отново се е върнал в гората Шърууд, но този път по-ожесточен и безмилостен. След кървавата разправа с кралските бирници и загадъчната смърт на нотингамския шериф кралят възлага на Хю Корбет да разбере кой се крие зад тези злодеяния.
Още с пристигането си в Нотингам Хю Корбет и двамата му помощници се натъкват на нови загадки — защо на тринайстия ден от всеки месец три огнени стрели прелитат над стария замък? Кой е предателят зад стените на замъка? А и тайните агенти на френския крал са по петите на Корбет, за да го убият, преди да разгадае шифъра.
Изолда притича с две чаши пенлив ейл. Нейлър изпи и двете на шумни глътки, без да се притеснява, че ейлът се стича по брадата и кожения му елек. Нови чаши бяха донесени за спътниците му, както и вода за конете. По заповед на Корбет Ранулф занесе ейл и на пленниците, които го погълнаха жадно като задъхани кучета. Нейлър ги наблюдаваше мрачно, после сложи шлема си, щракна с пръсти и кавалкадата напусна хана. Двамата пленници се препъваха и ругаеха най-отзад.
— Най-добре да ги последваме — прошепна Корбет. — Искам да присъствам, когато Бренууд разпитва заловените.
Те взеха конете си и последваха Нейлър в Нотингам. Сержантът не направи опит да скрие тържествуването си, докато минаваха по улиците, през оживения пазарен площад и изкачваха стръмната скалиста пътека към вратите на замъка. От време на време Нейлър спираше и обявяваше на висок глас, че е заловил двама разбойници, които ще увиснат на бесилото още преди свечеряване.
Гарнизонът на замъка ги очакваше. Лицето на сър Питър Бренууд сияеше в усмивка. Ротбьоф и Маре стояха до него, напрягайки се да зърнат двамата разбойници, окървавени и покрити с прах от градските улици.
— Бог да те благослови, мастър Нейлър! — Бренууд плесна с ръце и помогна на сержанта да слезе от коня, нареждайки да донесат вино. — И теб, сър Хю. Можеш да кажеш на негово величество краля, че и ние имаме успехи в борбата срещу разбойниците. Както и с отровителите — продължи той, снишавайки глас. — Повярвай ми, сър, градът се радва, че се е отървал от Хеката.
— Жалко — отвърна Корбет, хвърли юздите на един коняр и свали кожените си ръкавици.
— Защо, сър?
— Вярвам, че отровителят я е убил, за да не го издаде.
— Кой го е грижа? — рязко отвърна Бренууд. — Смъртта на сър Юстас е дело на разбойниците. Старата вещица е мъртва и аз ще мога да изпратя парите й в кралската хазна в Уестминстър.
Той грабна чашата вино, донесена от един прислужник, отпи и я подаде на ухиления Нейлър.
После Бренууд отиде при двамата пленници, които приличаха на вързопи дрипи, захвърлени сред мръсотията на крепостния двор. Той грубо ги дръпна за косите и се изплю в лицата им. После стана и мрачно огледа прислужниците от замъка, които се бяха струпали наоколо.
— Днес — извика той — заловихме двама от разбойниците! — Бренууд се усмихна на Корбет. — Според закона те ще бъдат съдени справедливо. А после… — Той разпери ръце и прислужниците се разсмяха, доловили за какво намеква.
Бренууд се завъртя рязко и изкачи стълбите към крепостта. Изправиха на крака двамата заловени, прерязаха въжетата им и ги заблъскаха грубо по стълбите. Когато Корбет и Ранулф влязоха в замъка, съдът беше готов да започне работа. Ротбьоф се беше свил на един стол, сложил подноса с писмените принадлежности в скута си. Сър Питър седеше на стол с висока облегалка в края на подиума, с блеснали очи. Нейлър и лекарят Маре стояха зад него. Двамата заловени трепереха като бити кучета. Корбет остана в сянката, неволен свидетел на бързата и жестока пародия на съдебен процес.
Нейлър повтори обстоятелствата около залавянето на двамата мъже, изброявайки всеки жест и движение. Корбет го слушаше с половин ухо и внимателно оглеждаше пленниците. И преди да ги заловят дрехите им навярно са били опърпани и протрити. Когато Нейлър отвори една кожена торба и изсипа оръжията им на пода, те също се оказаха жалки. Лъковете бяха стари и напукани, мечовете и камите — евтини и със затъпени остриета. Въпреки че кожата им беше загоряла от слънцето и вятъра, мъжете бяха измършавели и не приличаха на разбойници, които пируват с тлъстите елени на краля.
— Знаете ли нещо за разбойника, познат като Робин Худ? — изкрещя им Бренууд.
Двамата мъже поклатиха отрицателно глави.
— Ние сме хора без земя — обади се единият. После облиза напуканите си устни. — Затова дойдохме на юг и живеем в Шъруудската гора. Не знаем нищо за разбойника.
Нейлър въздъхна. Потривайки бузата си, той слезе от подиума и тръгна към двамата пленници, които се свиха от страх при приближаването му. Сержантът застана разкрачен пред тях.
— Милорд шерифът — каза той с равен глас — ви зададе въпрос. Кажете му истината, не лъжете.
— Не лъжем — отвърна единият от затворниците, поглеждайки го с полузатворените си, подути очи. — Казваме истината.
Думите му секнаха, когато Нейлър го удари през устата и отново се обърна към подиума.
— Милорд шериф — каза той, — може би престоят в тъмницата ще им развърже езиците.
Бренууд кимна.
— Отведете ги.
Двамата мъже бяха изблъскали навън, следвани от Нейлър. Бренууд се изправи и отиде при Корбет.