Небето винаги е там
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ружа Мускурова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небето винаги е там». Краткое содержание книги:
Натиснах плунжера — неговото слабо метално поскърцва-не бе единственият звук досега, сътворен от човека. След малко от двигателя започна да капе бензин, който изчезна в тъмната трева.
— Можеш да седнеш в задната кабина, ако искаш. Ще се поразходя малко със самолета — каза той. — Внимавай с компаса. Вече два пъти го чупя. Поправих го вкъщи, но ако не съм се справил добре, ще го хвърля и ще си купя по-хубав. Застопорен е.
Стоеше до витлото в своя пилотски костюм от туид и не бързаше да се качи в самолета — просто се наслаждаваше на утрото.
— Наистина ли имаш прекъсвачи на тази машина, Дейвид? Чуствах се като глупак. Предполагаше се, че съм опитен пилот, а дори не можех да намеря магнитноелектрическия прекъсвач.
— О, да. Извинявай, че не ти казах. Извън кабината, до предното стъкло. Включва се нагоре.
— Значи е изключен.
Той завъртя витлото няколко пъти, спокойно и безстрастно, сякаш го бе правил хиляди пъти и все още това му харесваше. Беше се научил да лети сравнително късно и му трябваха 28 летателни часа с инструктор, преди да излезе сам с Мот в небето. Той не се перчеше и никога не се оправдаваше с това. Едно от най-добрите му качества беше способността да преценява реалистично заобикалящия го свят и самия себе си, в резултат на което беше щастлив човек.
— Включи го — извика той.
Преместих лостчето на прекъсвача нагоре.
— Добре. Вече си топъл.
— Моля?
— Включих го.
Той завъртя витлото бързо с една ръка, с отиграно движение на китката и двигателят веднага запали. След кратко тихо ръмжене, той се съвзе и се установи на тихите 400 оборота, издавайки шума на малка моторна лодка, която си почива в ранна утрин във водите на кристалносиньо езеро.
Гарнет се покатери твърде тромаво до предната кабина, закопча кожения си шлем и нагласи пилотските си очила „Мейровиц“ с които много се гордееше, — те наистина бяха първокласни очила. Когато не лети, шлемът и очилата му висят окачени над камината му у дома.
Изчаках двигателят да загрее няколко минути и дадох газ, самолетът изскърца и се заклатушка. Прекосявайки полето, ние започнахме едно дълго пътуване. Мот нямаше спирачки, така че бързо проверих магнетата и с пълна мощ се издигнахме във въздуха. Беше като в онези впечатляващи кадри от филмите, в които за постигане на по-добър ефект картината тече в черногбяло и изведнъж избухва в различни цветове. Докато набирахме скорост по затревената писта, слънцето вече се бе издигнало я пръскаше светлината си из цяла Англия, дърветата и ливадите бяха в необичайно наситен зелен цвят, а лентите на шосетата се обагриха в топъл златист цвят.
Поиграх си малко със самолета, направих осем лениви и един рязък завой, издигнах се на височина от хиляда фута и бързо се спуснах надолу към морското равнище под крайбрежните шиш, избягвайки чайките по пътя си.
Мъглата се спусна час по-късно и облаците я притиснаха ниско до земята, така че ние се издигахме нагоре загърнати в сива пелена, запазвайки скорост между 60 и 70, устремени към слънцето. Изплувахме над върха на облаците на височина от 3000 фута, „… над равнината от илюзии“, както казваше Дейвид, Слънцето блестеше ослепително и нашари самолета с тъмни ивици — сенки на подпори и жици. Бяхме сами — заедно само с облаците и мислите си. Едийствено внезапното пробягване на зелен триъгълник под нас ни припомняше, че земята все още съществува, някъде там.
Накрая изключих двигателя, за да повторя полета, за който той ми бе разказвал: „…да, имаше хангари и аеродрум… (бяха там, на разстояние от две мили се виждаше нашата ливада)… Направих плъзгане на крило, но рязко отскочих и се преобърнах отново.. .(така направих и аз — бяхме все още на 200 фута височина, когато прелетяхме над оградата).. .Този път опитът ми беше успешен и кацането беше фантастично и меко. Бях на земята, но тя бе призрачна и нереална — един затвор от мъгла и приглушена слънчева светлина. Реалността беше останала далеч над мен…“
Бях летял много пъти с този мъж, който говореше тихо и спокойно. В онези дни, в които приятелите ми наброяваха число, не по-голямо от пръстите на едната ми ръка, той бе един от тях — мой истински приятел. Ние обичахме едни и същи неща: небето, вятъра, слънцето; когато летиш с човек, който цени високо онова, което ти боготвориш, можеш да кажеш, че той е твой приятел. Никой друг в този Мот, ако е отегчен от небето, не би могъл да бъде мой приятел. Ето биз-несеменът, например, който седи дванайсет реда пред мен в самолет 707, макар да сме летели заедно с него хиляди пъти.