Factotum (Момче за всичко)
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Factotum (Момче за всичко)». Краткое содержание книги:
— Кой беше?
— Наеха ме на работа, а аз дори не мога да ходя. Започвам тази вечер. Дори не знам, какво по дяволите ще правя.
Придвижих се до кревата като костенурка с болен гъз и се тръшнах до Джан.
— Ще измислим нещо.
— Не мога да се облека. Не знам какво да правя.
Изпънахме се по гръб и съзерцавахме тавана. Джан стана и отиде в банята. Когато се върна каза:
— Измислих го.
— Верно?
— Ще те увия в марля.
— Мислиш ли, че ще помогне?
— Абсолютно.
Джан се облече и отиде до аптеката. Върна се с марля, лейкопласт и една бутилка мискет. Намери няколко бучки лед, сипа по една чаша и извади отнякъде ножица.
— ОК, хайде да те нагласим.
— Чакай сега, нямам работа там преди девет вечерта. Бачка се нощем.
— Но аз трябва да се упражнявам. Хайде ела.
— Добре, да му еба майката.
— Вдигни си едното коляно.
— Добре, добре. Спокойно.
— Така, въртиме се, въртиме се. Старата весела игра.
— Казвал ли ти е някой някога, колко си забавна?
— Не.
— И това е напълно обяснимо.
— Така, а сега малко лейкопласт. Още мъничко лейкопласт. Така. А сега си вдигни другото коляно, любов моя.
— Остави поезията.
— Въртиме се, въртиме се, въртиме се. Големите ти дебели крака.
— Големият ти дебел задник.
— Хайде, хайде, бъди мил, любов моя. Още лейкопласт. И още мъничко лейкопласт. Направо си като нов.
— Абсолютно.
— А сега ташаците, твоите големи червени топки. Тъкмо навреме за Коледа.
— Чакай, чакай. Какво ще правиш с ташаците ми?
— Ще ги увия.
— Това не е ли опасно. Може да се отрази на артистичните ми способности.
— Няма нищо страшно.
— Ще се изхлузят.
— Ще им направя един хубав пашкул.
— Преди това ми налей още една чаша.
Аз стоях с чаша в ръка, а тя ме увиваше.
— Въртиме се, въртиме се. Горките малки топки. Горките големи топки. Какво са ви направили на вас, а? Въртиме се, въртиме се, въртиме се. А сега е време за малко лейкопласт. И още мъничко, още мъничко…
— Да не ми залепиш ташаците за гъза.
— Глупчо. Никога няма да направя такова нещо. Аз те обичам.
— Хъм.
— А сега стани и се опитай да ходиш. Ходи напред-назад.
Станах и бавно се разходих из стаята.
— Ха, добре е! Чувствам се като евнух, но иначе става.
— Може би на евнусите им правят такива неща.
— Сигурно.
— Какво ще кажеш за две рохки яйца.
— Чудесно. Май, че ще оживея.
Джан сложи тенджера с вода върху печката, пусна вътре четири яйца и ние зачакахме.
64
В девет часа вечерта бях там. Началникът Барнс ми показа, къде е апаратът за перфокартите. Вкарах моята и я продупчих. Той ми връчи три или четири парцала и една голяма кутия.
— Около сградата минава бронзов парапет. Искам да излъскаш този бронзов парапет.
Излязох навън и потърсих с очи парапета. Там беше. Обиколих сградата. Сградата беше голяма. Намазах част от парапета с препарата от кутията и после го изтрих с парцала. Като че не помагаше много. Минаваха хора и любопитно ме разглеждаха. Работил съм тъпи и глупави неща, но това бе най-тъпата и глупава работа, която бях вършил.
Въпросът е, реших аз, да не се мисли. Но как да спреш да мислиш? Защо аз трябваше да лъскам този парапет? Защо да не седя вътре и да не пиша статии за корупцията в държавните учреждения? Както и да е, можеше да е и по-лошо. Можеше да съм в Китай и да блъскам в оризище.
Излъсках около десетина метра от парапета, завих зад ъгъла и зърнах бар от другата страна на улицата. Взех си парцалите и кутията, пресякох и влязох в бара. Вътре нямаше никой, само бармана.
— Как я караш? — попита ме той.
— Супер. Дай ми една бутилка бира.
Извади бира, отвори я, взе парите и ги прибра в касата.
— Къде са момичетата? — попитах аз.
— Какви момичета?
— Знаеш кои. Момичетата.
— Това е порядъчно място.
Вратата се отвори. Появи се началникът Барнс.
— Да те почерпя една бира? — попитах го аз.
Той направи две крачки и застана зад мен.
— Пий бързо, Чинаски. Ще ти дам една последна възможност.
Изпих си бирата на екс и го последвах навън. Пресякохме заедно улицата.
— Очевидно — каза той — не те бива да лъскаш бронзови парапети. Последвай ме.
Влязохме в сградата и се качихме заедно в асансьора. Слязохме на един от горните етажи.
— Тази кутия — каза той, като посочи дълга картонена кутия върху едно бюро — е пълна с флуоресцентни лампи, чисто нови. Трябва да смениш всички изгорели лампи. Махаш изгорелите и слагаш здрави. Ето ти стълба.
— ОК — казах аз.
Началникът си тръгна и аз отново останах сам. Намирах се в нещо като склад. Тази стая имаше най-високия таван, който някога бях виждал. Стълбата се издигаше на десет метра. Взех една нова лампа и бавно заизкачвах стълбата. Трябваше непрекъснато да си напомням „опитвай се да не мислиш“. Катерех се все по-нагоре. Флуоресцентните лампи бяха дълги по метър и петдесет. Чупеха се лесно и бяха неудобни за носене. Когато стигнах върха на стълбата погледнах надолу. Това бе голяма грешка. По тялото ми преминаха тръпки, зави ми се свят. Страхливец съм. Намирах се до един от големите прозорци на горните етажи. Представих си как падам от стълбата през прозореца, надолу през празното пространство и пльосвам на улицата. Наблюдавах миниатюрните автомобили, които се движеха напред-назад долу на улицата, фаровете им ярко светеха в нощта. После съвсем бавно протегнах ръка и свалих изгорялата флуоресцентна лампа. Смених я с нова. Заслизах надолу, като с всяко стъпало облекчението ми растеше. Когато стигнах пода си обещах, че никога повече няма да се кача на тази стълба.