Бродягите на Дхарма

14

Но аз си имах свои шантави идейки и те нямаха нищо общо с цялата тази история за „лунатиците“. Исках да се снабдя с пълна екипировка, включваща всичко необходимо за спане, подслон, готвене и храна, всъщност да си имам нормална кухня и спалня на гърба и така да се отправя към място, където ще мога да намеря пълно усамотение, за да се вгледам в абсолютната празнота на мисълта, напълно неутрален към каквито и да било чужди идеи. Единственото нещо, което смятах да правя там, беше да се моля — да се моля за всички живи създания; за мен това беше единственото свястно нещо, останало на този свят. Исках да отида в някое сухо речно корито или в някоя пустиня, планина, колиба в Мексико или хижа в Адирондак, да си почивам, да бъда добър, да не правя нищо, практикувайки това, което китайците наричат „нищоправене“. В действителност не желаех да имам нищо общо нито със социалните възгледи на Джефи (смятах, че обществото е по-добре просто напълно да се пренебрегне, да се заобиколи), нито с идеите на Алва, че трябва да се вкопчим в живота с все сила заради сладката му печал и защото един ден сме щели да умрем.

Всичко това ми се въртеше в главата, когато на другата сутрин Джефи дойде да ме вземе. Заедно с Алва ние се качихме в колата на Морли и отидохме в Оукланд. Влязохме първо в няколко магазина на Армията на спасението и „Гудуил“, за да си накупим фланелки (по петдесет цента парчето) и потници. И тримата се заплеснахме по някакви цветни потници. Само преди минута, докато пресичахме улицата в ясната слънчева утрин, Джефи беше казал: