Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Райко сияеше по-ярко от най-светлия ден в родната му реалност. Червен и не толкова ревнив към преките погледи, Янкул присъстваше колкото да внася допълнителен колорит в окраската на облаците, да очертава втори бледи сенки и да омекотява недокоснатите от лъчите на големия си брат места.
Към Райко-пладне Дичо седна да похапне. В кошницата, освен обилна закуска, имаше малка китка нощни цветя. Усмихна се. После бръкна и почна да вади една по една гозбите, всяка поставена в отделна изящна кесийка от хрупкави ядливи филизи. Фаморската кухня, освен че му се услаждаше (за миг той сведе очи към корема си, намръщи се и изтласка видяното от съзнанието си), му допадаше и с изискания си вид. Храната следваше някакъв традиционен, монотонно преливащ се ритъм от изцяло вегетарианска към чисто месна и обратно към растителна, с периоди на строго суровоядство. Всичко ядивно, което можеше да се сплете, фаморите сплитаха в същински произведения на изкуството, а сетне го варяха или опичаха. Въпреки обработката, ястието продължаваше да изглежда като чудновато оригами и чак не ти се вярваше, че е предназначено да се излапа на една хапка…
… Денят не помръкна видимо след залеза на червеното слънце. Златно-белият Небесен събрат също тръгна към заник и ликът му стана по-портокалов и мек.
Радослав бе уморен, но подушваната близост на морето му придаваше сили. Драконовата кожа също го крепеше. Без нея не би могъл толкова лесно да извърши прехода. Според собствената му преценка, зад гърба си остави около петдесет километра.
Хич не е зле за една целодневна разходка, похвали се Дичо.
Въпреки шкембето, обади се вътрешното му дяволче и той се намръщи. Като че укорът го накара да закрачи още по-широко. Даже по едно време премина на лек тръс. След толкова много ходене бягането се оказа ободряващо упражнение. Естествено, заключи наум пътникът-бегач, тичането разнообразява натоварените мускули…
Гората ставаше все по-рядка, разкъсваше се на отделни дъбрави, появиха се иглолистни дървета и ниски бодливи храсталаци, пътеката криволичеше между каменисти хълмове, заредиха се дюни с перчеми от растителност, подобна на тръстика.
Все по-близо до края на пътя си, Радослав размишляваше за срещата с шамана. Даже не толкова за това какво щеше да му каже, а какво би последвало завръщането на магьосника в Селото. Не се съмняваше, че ще убеди стареца.
Трябваше да си признае, че ролята на шамана в живота на фаморите навярно е повече от декоративна. Беше сбъркал, когато се скара с него. От откъслечни реплики бе узнал, че магьосникът правел заклинания срещу болести, освен че сочел на племето откъде да се наберат ягоди, точно на кой дивеч му е време да умре… и всякакви други работи, за които Дичо не си правеше илюзии, че би се справил. Но при все опасението, че ще разстрои нормалното съществуване на Селото, той много по-остро се нуждаеше да се отърве от „задълженията“ си на „змей“.
„Ето, казах си го — Радослав чак забави крачка. — Просто трябва да си вървя. Искам да си вървя. Чакат ме другаде…“
Поклати глава. Защо ли му бе толкова трудно да си признае, че отдавна е време да се сбогува с племето. В крайна сметка търсеше страната на змейовете, а не кариера на туземен полубог.
… Когато преди около два или малко повече месеца се озова в този свят, Дичо още се намираше под впечатлението от невероятното си футуристично пътешествие. Рязката смяна на обстановката го дезориентира. След изпадането от Прохода, той веднага усети промяна в атмосферното налягане. Въздухът тук бе малко по-гъст. Порази го небето — по-инакво синьо на цвят, а близо до хоризонта — бледозеленикаво като неузряла ябълка. Зърна и грамадната прозирнолилава луна. Зарадва се невероятно.
Беше я помислил за Аналога на Земята в тази реалност.
Ала после се показаха и другите спътници на планетата, на която бе попаднал. И осъзна какво се е случило.
Понеже наблюдаваното не се връзваше с твърденията на Верена, че Долната земя всъщност е Луната, движението на луните по небето го накара да приеме, че се намира на повърхността на централното тяло на системата, което на свой ред кръжи около Голямото слънце. Това го хвърли в моментно униние.
Унинието се засили и се превърна в отчаяние, когато слънцата залязоха и стана студено… много студено. Не искаше да си припомня как преживя безкрайните мразовити и тъмни часове, покатерил се на дърво, за да се отърве от нощните хищници, които му се привидяха като саблезъби вълци със светещи зелени очи. Отряд ловци го свали от клоните — беше почти вкочанен. Фаморите го заведоха в Селото и…