Отпусни му края
- Автор: Потър Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Драйчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Отпусни му края». Краткое содержание книги:
— Трябваше да знам, че си ти. Да не ти е навик да отмъкваш разни неща от хората? — Определено бе решила да не се извинява.
— Какво? — Той не можеше да я чуе през прозореца.
Тя смъкна стъклото.
— Моето място. — Тя посочи към мястото, което беше сцена на инцидента. — Ти се опитваше да откраднеш моето място, нали?
Нямаше да му позволи да я обвини, не и след последните два пъти.
— За какво, по дяволите, говориш? Това не е твоето място. И освен това трябва да гледаш къде караш. Ако не можеш да караш, не трябва да си зад волана на този музеен експонат.
Той погледна с отвращение Буревестника на Рита, който сега беше сякаш по-груб и сплескан. Парчета от колата лежаха на земята. Люспи боя се ронеха по асфалта като конфети.
— Това не беше по моя вина и ти го знаеш. Беше твоя, ти не гледаше къде караш. — Озъби му се тя, като се опитваше да бъде твърда, докато краката й трепереха.
Той отново носеше тази тъпа шапка. Нищо чудно, че не можеше да вижда. Усмихна й се подигравателно.
— Хей, не аз дадох на заден към теб. Не, ти се натресе в мен.
Те се гледаха свирено. Отново се караха. Като въздъхна гневно, той свали шапката си и прокара ръка през сплесканата си коса. Ставаше им навик. Лош навик.
— Виж, не мога да стоя тук и да споря. Имам работа.
— Аз също — отвърна Франки.
Мамка му! Работата. Беше забравила за нея.
— Предполагам, че трябва да си разменим имената и телефоните. Заради застраховките — натърти той последните думи.
Франки усети спазъм в корема. С британския й акцент той сигурно подозираше, че не е застрахована. Тя го наблюдаваше как търси нещо в задния джоб на избелелите си дънки, които висяха около бедрата му по-големи с два размера, а после и в джобовете на якето, което беше преметнал през ръка, и реши да блъфира. Все пак нямаше да му каже истината, нали? Те далеч не се разбираха добре. Вероятно щеше да е много щастлив да се обади на ченгетата и да я прати в затвора. Изтръпна. Може би въображението й се беше развихрило, а може би беше пророчество.
Най-накрая той откри стара протекла писалка, която беше изгризана в края. Тя я зяпна. Разбира се, че той ще има подобна. Образът на скъпата писалка на Хю, която той държеше във вътрешния джоб на сакото си, се появи в съзнанието й.
— Така, как се казваш?
— Франки… Франки Пикълс.
Тя издиктува телефонния номер на Рита, чувствайки бузите си да горят от вина и страх.
Той го надраска на вътрешната страна на кутийка кибрит и като откъсна другия край, й написа своя. Подаде го през прозореца.
— Това е моят.
Като дръпна хартийката от пръстите му с разтреперана ръка, тя я погледна. И тогава осъзна. Между петната от мастило с учудващо красив почерк бе изписан телефонният му номер, а под него и името му — Райли. Сърцето й прескочи удар. Току-що беше срещнала новия си шеф.
Вътре в студиото кипеше от работа. Работници с бирени коремчета и рокерски тениски тътреха шестметрови скелета, докато осветители с шарени шалчета от мек плат и татуировки на черепи с кръстосани кости монтираха осветление за стотици хиляди долари. Скелетоподобни стилисти, облечени от глава до пети в черно, бутаха колички с дрехи, хората от арт отдела подреждаха реквизита и се паникьосваха, че са забравили нещо, а в далечния ъгъл гримьорът се суетеше с четчиците и фон дьо тена.
Далеч от хаоса стояха режисьорът, продуцентът и клиентите. Разположени като благородници на високи платнени столове, те проучваха сцената пред тях и обсъждаха „концепции“ и „имидж на марката“ на по чаша кафе, мъфини и понички с пухкав пълнеж, осигурени лично от Шърлийн, гърдестата шефка на кетъринга. Вече работила с този дебел режисьор от Източния бряг, Шърлийн знаеше, че са му любимите, и беше станала призори, за да зареди колата си с пресни понички от пекарната в долината.
Днес в студиото се снимаше реклама за нов, „напълно див“ корнфлейкс, който по някаква причина изискваше декор за джунгла, двойка истински лъвове (които обикаляха из клетките си и гладно наблюдаваха всеки, докато дресьорът им — оплешивяващ мъж около петдесетте, предпазливо ги хранеше с бели мишки през решетките) и мъж, преоблечен като Тарзан. Нова за случващото се, Франки не можеше да разбере концепцията, но пък и не тя бе получила петстотин хиляди долара, за да я измисли. Вместо това на нея й плащаха сто и петдесет долара, за да се натовари като муле с два статива, три рефлектора, чанта с камера, куфарче със светкавици и един господ знае колко кутийки с лента. Бързо разбра, че асистент в превод на фотографски език означава човек за всичко.