Вирикониум
- Автор: Картер Лин Спрэг, Говард Роберт Ирвинг
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-8260-02-4
- Переводчик: Елена Атанасова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вирикониум». Краткое содержание книги:
Хиляди години Вирикониум е бил единствената опора на цивилизацията на Земята, ограбена и разрушена от собствените си обитатели.
Но сега цветните кули са сринати и овъглени, две кралици се борят за надмощие, въоръжени с реликвите на култура, веднъж вече разрушила света.
Тегеус-Кромис, мрачният, необщителен господар на Метвен, напуска своето морско убежище, за да воюва на страната на Младата Кралица срещу ордите на Старата. Той пътува и се сражава сред пустините и блатата на своя свят, за да открие, че войната на двете кралици е просто встъпление към един по-голям и опасен конфликт.
Корабът потрепери, завъртя се и се отдели на два-три метра от земята. В зеления сумрак но командния пулт се движеха светлини, като на пясъчни прашинки, осветени от сиянието на чуждо слънце. Инструментите за навигация издаваха тихи, подобни на пеене звуци.
— Имам някои проблеми — каза пилотът. — Но все още няма от какво да се безпокоим.
Беше млад мъж, облечен в красива униформа, с коса, събрана в мрежичка над главата — начин, по който се обличаха в Куриерския корпус.
Биркин Гриф лежеше на вибриращия кристален под с пребледняло лице. Жена, облечена в пурпурна мантия със спусната качулка, се бе надвесила над него. Гриф каза с отслабнал глас:
— Господарке, трябва да сте полудели, за да дойдете тук…
Тя поклати глава, косите й избутаха качулката назад. Наметката й беше закопчана на врата с метална брошка във формата на водно конче. Гледайки я, Кромис изпита ужасно предчувствие.
Проснат в подножието на навигационното табло, Томб Джуджето се мяташе на всички страни, за да се освободи от изкривените части на екзоскелета си. Грозното му лице беше обезумяло.
— Вдигни кораба! Вдигни го! — крещеше той. — Някой да ми помогне да се измъкна от това…
— Можем да очакваме малко неприятности, когато се качим горе — отвърна пилотът. — Ето, успях! Дръжте се здраво!
Той отвори въздушните клапани и корабът започна уверено да се издига нагоре.
Кромис, който се беше запътил към Джуджето, бе хвърлен на пода и изпусна оръжието си. Главата му се удари в панела за контрол на енергийното оръдие. Докато припадаше, разпозна жената в пурпурната одежда — беше самата Метвен Найан, Младата Кралица.
„Всички сме луди — помисли той. — Мойдарт зарази всички със своята лудост.“
Глава седма
След като Кромис дойде в съзнание, въздушният кораб беше нападнат. Докато младият Куриер го управляваше в опасното небе, стоящият зад него Кромис все още имаше усещане, че губи равновесие. Като че ли седеше зад очите на премятащ се във въздуха гълъб — земята и въздухът му се струваха неясно очертана плетеница от кафяво и сиво, през която се виждаха смъртоносните силуети на Северняшките въздушни кораби. Разбираше, че Томб бе успял да се освободи от зловещата прегръдка на собствената си броня и че Гриф и Младата Кралица се бяха свили в задната част на кораба.
Но всички тези усещания за ставащото около него бяха абстрактни — тъй като той не можеше по никакъв начин да промени ситуацията, — а имаше и нещо друго, което занимаваше ума му: чувството на страх от внезапното появяване на Метвет Найан…
Изведнъж страничните илюминатори потъмняха. Корабът силно се разклати и със звук на строшени стъклени звънчета целият му нос се пречупи. Парчета кристал се разпръснаха със страшна сила в мрака.
Пред пилота се отвори огромна дупка — около два метра в диаметър, оставяйки по някакъв дяволски късмет командното табло здраво. През отвора за момент можеха да се видят въртящите се, падащи надолу останки от машината, която беше извършила тарана. В кораба с вой повя ледено-смразяващ вятър.
— О! — промърмори куриерът. Около половинметров къс кристал бе разбил черепа му. Човек би могъл да вкара юмрука си в раната. — Все още имаме сила в двигателите, ако някой може да управлява това нещо. Съжалявам, Кралице, няма да мога да…
Той се срина от седалката.
Томб Джуджето пропълзя по наклонената палуба на кораба и зае мястото му. Той стреля с енергийното оръдие, но то се откъсна от поставката си.
— Бенедикт Посманли трябва да ме види сега — промърмори той. Вдигна кораба и с широко завъртане прелетя отново над бойното поле.
След това Томб обърна кораба и го насочи към Пустошта, като непрекъснато губеше височина. Под ниско надвисналите облаци единственият оцелял кораб от ескадрилата на Кралицата продължаваше обречената си мисия срещу двата останали кораба на Севера.
— Погледни надолу — каза Томб, докато се отдалечаваха от долината на разгрома на Уотърбек. — Какво мислите за това?
Долината приличаше на зееща рана, беше изпълнена от воините на Севера, купища мъртви тела, облаци дим се издигаха от местата на падналите, разбити въздушни кораби замъгляваха тъмните фигури на гетайт-кемозит, все още изпълняващи странния си ритуал.