Аз съм пилигрим

Горчивите ѝ нападки престанали чак когато някой погледнал през прозореца и видял, че синът идва. Като едва успявала да си поеме дъх през сълзите, тя го посрещнала в коридора, отчаяно разтревожена - трагедия върху трагедия, - че той е видял екзекуцията на баща си.

Когато поклатил глава и казал за счупения мотор, тя се свлякла на колене и за първи и единствен път благодарила на Аллах за всяка една от раните на сина си. Момчето се навело, изправило майка си и над рамото ѝ видяло двете си по-малки сестри, застанали сами, сякаш захвърлени на свой собствен остров от отчаяние.

Прегърнал ги всичките и споделил последната скръб, която му тежала по целия път към дома и която все още не била достигнала до тях - понеже бащата бил екзекутиран затворник, нямало да има погребение или церемония, нямало да склопят очите му, нямало да измият и увият тялото в плащаница според мюсюлманския обичай, като техен последен жест към него. Останките му щели да бъдат заровени в безименен и необозначен гроб, на общинска земя. Ако имат късмет, някой от работниците щял да го положи на дясната му страна, с лице към Мека. Ако имат късмет.

През следващите месеци, казва майката при дълго отлагания разпит, нямало какво да разнесе облака скръб, който бил засенчил дома им. Освен най-близките роднини при тях не идвали посетители, не им звънели по телефона - природата на престъплението означавала, че семейството ще бъде отбягвано от приятели и от обществото като цяло. В известен смисъл семейството също било хвърлено в необозначен гроб и заровено. Но дори и така неотменимият ход на времето притъпил острието на скръбта и момчето - изключителен ученик - най-накрая взело книгите си и продължило да учи у дома. Това стабилизирало семейството повече от всичко друго - в края на краищата образованието е посягане към по-добро бъдеще, колкото и невъзможна да изглеждала тази перспектива в момента за тях.

А после, осем месеца след екзекуцията, нечакана зора осветила източното небе - без семейството да знае, дядото неуморно действал в тяхна полза. Чрез малкото си връзки и много подкупи, които едва си позволил, той успял да осигури паспорти и визи за снаха си и трите деца. Това, разбира се, било потвърждение на любовта му към тях, но в действителност властите смятали вдовицата и децата на зоолога за позор и вероятно с радост са ги пуснали да заминат. Каквито и да били причините, една вечер дядото отишъл при тях и им казал, че рано сутринта трябва да заминат, преди тези, за чиято помощ е платил, да променят решението си.

През цялата нощ събирали малкото вещи, на които държали, направили по една последна обиколка из спомените си и без да има с кого да се сбогуват, рано сутринта потеглили. Колоната от четири претоварени фамилни превозни средства се движила четири часа - през територията на страната, през безвременната пустиня, покрай безкрайните нефтени полета, - докато призори не видели тюркоазените води на Арабския залив.