Бебето на Розмари
- Автор: Левин Айра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бебето на Розмари». Краткое содержание книги:
— Как няма да ви приеме — каза Мини. — Ей сега ще му се обадя. Къде е телефонът?
— В спалнята — каза й Гай.
Мини отиде в спалнята, а Роман наля вино в чашите.
— Той е чудесен човек — обясни Роман. — Притежава чувствителност, типична за своя толкова изстрадал народ. — Той подаде чашите на Розмари и Гай. — Да почакаме Мини.
Те стояха неподвижни с пълни чаши в ръце.
— Седни, мила — предложи Гай загрижено, но Розмари поклати глава и остана права. От спалнята се чу гласът на Мини.
— Ейб? Мини се обажда. Добре сме. Виж сега, една наша близка днес е разбрала, че е бременна. Да, нали? Сега ти се обаждам от апартамента й. Казахме й, че ти с удоволствие ще се погрижиш за нея и че няма да й искаш твоите безбожни такси за богаташи. — Тя помълча малко и после каза — Би ли почакал за миг? — После извика от спалнята: — Розмари? Можеш ли да отидеш да те прегледа утре сутрин в единайсет?
— Да, удобно ми е — извика Розмари в отговор.
— Видяхте ли? — каза Роман.
— Единайсет е добре, Ейб — продължи Мини. — Да. И на теб също. Не, ни най-малко. Да се надяваме. До скоро.
— Ето че всичко се уреди — каза тя като се върна.
— Ще ви напиша адреса му преди да си тръгнем. Кабинетът му е на Седемдесет и девета улица, на ъгъла с Парк авеню.
— Хиляди благодарности, Мини — каза Гай, а Розмари добави — Просто не знам как да ви благодаря. И на двамата.
Мини пое чашата си от ръцете на Роман и каза:
— Много е лесно. Просто правете всичко, което Ейб ви каже и родете едно хубаво здраво бебе. Това е единствената благодарност, на която се надяваме.
— Да пием за хубавото здраво бебе — вдигна чашата си Роман.
— Точно така! Браво! — каза Гай и всички пиха — Гай, Мини, Розмари и Роман.
— Ммм — доволно изсумтя Гай. — Хубаво вино.
— Нали? — каза Роман, — при това изобщо не е скъпо.
— Боже мой! — възкликна Мини. — Нямам търпение да кажа добрата новина на Лора-Луис.
— О, моля ви, недейте. Не казвайте на никого. Още е много рано — помоли Розмари.
— Тя е права — подкрепи я Роман. — Винаги има време за добрите вести.
— Какво ще кажете за малко сирене и солени бисквити? — попита Розмари.
— Не ставай, миличка — спря я Гай. — Аз ще ги донеса.
Тази нощ Розмари беше твърде развълнувана и радостна, за да заспи лесно. Вътре в нея, под ръцете й, положени внимателно върху корема, кротуваше яйчице, оплодени от мъничко семенце. И о, чудо! То щеше да порасне и да се превърже в Андрю или в Сюзан. (За името „Андрю“ беше категорична, а „Сюзан“ е беше съвсем сигурно — щяха да го обсъдят с Гай.) Как ли изглеждаше Андрю или Сюзан сега? Сигурно като главичка на топлийка. А, не, трябва да бе порасъл. Нали тя вече беше във втория месец? Наистина. Значи сигурно вече беше станал колкото попова лъжичка. Ще трябва да намери някаква таблица или книга, в която месец по месец да бъде описано какво точно се случва. Доктор Сейпърстайн щеше да я осветли по въпроса.
Чу се писък от пожарникарска кола. Гай се размърда и промърмори нещо, а зад стената проскърца леглото на Мини и Роман.
През следващите месеци щеше да има много неща, за които да се притеснява — пожари, падащи предмети, коли, изпуснати от водачите си — опасности, на които досега не беше обръщала внимание, но сега трябваше да се пази от тях. Сега, когато Андрю или Сюзан вече съществуваше и беше жив. (Да, жив!) Естествено, щеше да се откаже от цигарите, които пушеше съвсем нарядко. И трябваше да попита доктор Сейпърстайн за коктейлите.
Ах, защо вече не можеше да се моли! Колко хубаво би било да прегърне отново разпятието и да вярва, че Бог ще се вслуша в молитвите й. Щеше да го помоли предстоящите осем месеца да преминат гладко. Без шарки, моля, и без разни новооткрити лекарства, които вредят на плода. Само осем прекрасни месеца, Господи, пълни със слънце, мляко и богати на желязо храни.
Тя ненадейно си спомни за амулета, който носеше щастие, за топчицата с корени от танис. Колкото и глупаво да беше, прииска й се, не, изпита необходимост да я сложи на врата си. Измъкна се тихо от леглото, отиде на пръсти до тоалетката, извади я от тенекиената кутийка и разви обвивката от фолио. Миризмата й се бе променила — беше все така силна, но вече не я отвращаваше. Тя нахлузи верижката на врата си.
С топчето между гърдите си, тя се върна на пръсти в леглото. Придърпа одеялото, положи глава на възглавницата и затвори очи. Задиша дълбоко и скоро заспа с ръце, положени върху корема да закрилят плода.