Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Но, скъпа магьоснице, така не можеш да се любуваш и на красотата — възразила принцесата и си помислила с каква наслада съзерцава златистите си цветя.
— Не мога, а много ми се иска да можех да гледам как растеш, красавице моя.
— Не може ли да потърсим някъде очите ти?
Магьосницата се усмихнала тъжно.
— Пратеник трябваше да ми върне очите, когато навърша шейсет години, но точно във въпросната нощ пристигна ти, красавице моя, а по петите те следваше страхотна буря, затова не успях да се срещна с пратеника.
— Не може ли да го намерим сега?
Магьосницата поклатила глава.
— Пратеникът не можеше да чака и отнесе очите ми в дълбокия кладенец в Страната на изгубените неща.
— Защо не заминем там?
— За жалост, е много далеч, а пътят е пълен с опасности и лишения.
Сезоните се сменяли, а магьосницата линеела и ставала все по-бледа. Един ден принцесата отишла да бере ябълки, за да ги сложи в килера за зимата, но намерила магьосницата да нарежда печално, седнала на чатала на едно дърво. Принцесата сепнато се заковала на място, тъй като никога не била виждала магьосницата тъжна. Заслушала се и разбрала, че старицата говори на една сиво-бяла птица с опашка на ивици.
— Очите ми, очите ми — нареждала тя. — Краят ми наближава, а няма да възвърна зрението си. Кажи ми, мъдра птицо, как ще намеря пътя към отвъдния свят, ако не виждам?
Принцесата побързала тихомълком да се върне в къщурката — знаела какво трябва да направи. Магьосницата пожертвала очите си, за да осигури подслон на принцесата, и вече било време добрината й да бъде възнаградена. Принцесата не се поколебала, макар че никога не била излизала извън гората. Обичта й към вещицата била толкова дълбока, че дори всички песъчинки в океана да се натрупат една върху друга, пак нямало да стигнат до такава дълбочина.
Принцесата станала с първите утринни лъчи и поела през гората. Спряла едва когато стигнала брега. Оттам отплавала по безбрежния океан към Страната на изгубените неща.
Пътят бил дълъг и труден и принцесата се удивила, понеже гората в Страната на изгубените неща била съвсем различна от гората, с която тя била свикнала. Дърветата били сурови и назъбени, зверовете — страховити, дори птичите песни я карали да тръпне боязливо. Колкото повече се страхувала, толкова по-бързо тичала, но накрая спряла с лудешки разтуптяно сърце. Загубила се, не знаела накъде да поеме. Тъкмо да се отчае, и пред нея се появила сиво–бялата птица.
— Магьосницата ме изпрати — обяснила птицата, — за да те отведа невредима до Кладенеца на изгубените неща, където ще намериш съдбата си.
Принцесата изпитала огромно облекчение и последвала птицата, но коремът й къркорел, понеже не успяла да намери храна в тази необикновена страна. След време срещнала старица, която седяла на повален дънер.
— Как си, красавице? — попитала старицата.
— Много съм гладна — отговорила принцесата, но не знам къде да потърся храна.
Старицата посочила към гората и не щеш ли, по клоните на дърветата и храстите се появили плодове.
— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.
— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.
Принцесата продължила да следва птицата, вече по-доволна, но времето започнало да се променя и задухал студен вятър.
След време принцесата се натъкнала на друга старица, седнала на един пън.
— Как си, красавице?
— Много ми е студено, но не знам къде да намеря дрехи.
Старицата посочила към гората и не щеш ли, принцесата видяла храсталаци диви рози с меки като коприна листенца. Покрила се с тях и се сгряла.
— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.
— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.
Принцесата продължила след сиво–бялата птица, заситена и стоплена, но толкова път била изминала, че краката започвали да я болят.
След време принцесата се натъкнала на трета старица, която седяла на дънер.
— Как си, красавице?
— Много съм изморена, а не знам къде да намеря превоз.
Старицата посочила към гората и не щеш ли, в просеката принцесата видяла лъскав кафяв елен със златна каишка на шията. Еленът примигнал към принцесата с тъмните си замислени очи и тя, блага по душа, протегнала ръка. Еленът се приближил и свел глава, за да може тя да го яхне.
— О, благодаря ти, добра жено — възкликнала принцесата.
— Не съм направила нищо — отвърнала старицата, — само ти отворих очите и ти показах онова, което ти знаеше, че си е тук.