Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

3

Неврологът отново вдигна рентгеновата снимка към светлината и потърси в черепа малки вдлъбнатини, които да изглеждат като оставени от миниатюрно чукче. Доктор Клайн стоеше зад него със скръстени ръце. И двамата бяха търсили увреждания, натрупване на течност или евентуално изместване на епифизната жлеза. Сега търсеха така наречения „череп на Люкеншадл“ — характерни вдлъбнатини, които подсказват хронично вътречерепно налягане. Не откриха нищо. Беше четвъртък, 28 април.

Неврологът свали очилата си и внимателно ги прибра и левия нагръден джоб на сакото си.

— Просто няма нищо, Сам. Абсолютно нищо.

Клайн навъсено се вгледа в пода и поклати глава.

— Не може да бъде — каза той.

— Искаш ли нови снимки?

— Не смятам. Мисля да изпробвам лумбална пункция.

— Добра идея.

— Междувременно искам да я прегледаш.

— Днес става ли?

— Ами аз… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Той вдигна слушалката. — Ало.

— Обажда се госпожа Макнийл. Казва, че е спешно.

— Ная коя линия?

— На трета.

Той натисна бутона.

— Доктор Клайн слуша.

Гласът на Крис беше отчаян, на ръба на истерията.

— Божичко, докторе, Ригън е зле! Можете ли да дойдете незабавно?

— Какво има?

— Не знам, докторе, просто не мога да го опиша! Моля ви, елате веднага! Колкото се може по-скоро!

— Тръгвам!

Той затвори телефона и се свърза със секретарката си.

— Сюзан, кажи на Дреснър да поеме моите пациенти.

Остави слушалката и посегна към сакото си.

— Точно за нея се обадиха, Дик. Искаш ли да дойдеш? Съвсем близо е, оттатък моста.

— Мисля, че имам един час свободно време.

— Тогава да тръгваме.

Няколко минути по-късно двамата бяха на прага, където ги посрещна ужасената Шарън. Откъм спалнята на Ригън долитаха стонове и отчаяни крясъци.