Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— Какво правиш?
— Все още мисля. — След малко пита: — Какво има в калъфката на възглавницата?
— Това ми е раницата. — Вързал съм й двата края около врата си. — Тя е за отиването Навън, когато ни спасят. — Сложил съм Зъб и Джип, и Дистанционно, и чифт гащи за мен и за Мам, също и чорапи, и Ножица, и четирите ябълки за когато огладнеем. — Има ли вода? — питам я.
Мам кима.
— Реки, езера…
— Ама не, за пиене, има ли кранче?
— Много кранчета.
Радвам се, че не се налага да нося и бутилка, защото раницата ми е вече доста тежка, трябва да я придържам на шията си, за да не ми смачка говоренето.
Мам се люлее ли люлее.
— Преди мечтаех как ще ме спасят. Пишех бележки и ги криех в торбите с боклука, но никой така и не ги намери.
— Трябвало е да ги пуснеш в Тоалетна.
— А когато крещим, никой не ни чува — казва тя. — Снощи включвах и изключвах лампата половината нощ, но после си помислих, че няма кой да види.
— Ама…
— Никой няма да ни спаси.
Нищо не казвам първо, после:
— Ти не знаеш всичко.
Лицето й е по-странно, отколкото някога съм виждал.
Предпочитам да я Няма цял ден, в место да е такава не Мам.
Свалям си книгите от Лавица и ги чета: „Сгъваемо летище“ и „Приспивни песнички“, и „Дилън Копача“, който ми е любим. На „Палавото зайче“ спирам по средата и го запазвам за Мам, вместо това чета „Алиса“, но прескачам страшната Херцогиня.
Мам най-накрая спира да се люлее.
— Може ли да бозна?
— Разбира се, ела тук.
Сядам в скута й и вдигам тениската й, и бозкам много дълго време.
— Приключи ли — казва тя в ухото ми.
— Аха.
— Слушай, Джак. Слушаш ли ме?
— Винаги слушам.
— Трябва да се измъкнем оттук.
Гледам я втрещено.
— И ще трябва сами да го направим.
Ама тя каза, че сме като в книга, човекове в книга как избягват от нея?
— Трябва да направим план. — Гласът й е много писклив.
— Като например?
— Само да знаех. От седем години се опитвам да измисля такъв.
— Можем да бутнем стените. — Само че нямаме голям джип, за да ги срутим, дори булдозер нямаме. — Можем да… взривим Врата.
— С какво?
— Котката го направи в „Том и Джери“…
— Хубаво е, че обмисляш разни идеи — казва Мам, — но ни трябва някоя, която е наистина осъществима.
— Мнооого голям взрив — казвам аз.
— Ако е мнооого голям, ще взриви и нас.
Не се бях сетил за това. Правя друго обмисляне.
— О, Мам! Можем… да изчакаме, докато Стария Ник дойде през нощта, и ти да му кажеш: „Я виж каква вкусна торта сме приготвили, хапни си голямо парче от нашата вкусна Великденска торта“, а всъщност ще е отрова!
Мам клати глава.
— Ако го разболеем, няма да ни даде кода.
Обмислям толкова силно, че чак боли.
— Други идеи?
— Ти на всичките казваш „не“.
— Извинявай. Просто се опитвам да гледам реалистично.
— Кои идеи са реалистично?
— Не знам. Не знам. — Мам облизва устни. — Не спирам да мисля за момента, в който вратата се отваря, ако успеем да го уцелим точно на секундата, дали бихме могли да се шмугнем покрай него?
— О, да, това е яка идея.
— Дори ако само ти успееш да се измъкнеш, докато аз се хвърлям към очите му… — Мам поклаща глава. — Няма начин.
— Има начин.
— Ще те хване, Джак, ще те хване, преди да си стигнал до средата на двора, и… — спира да говори.
След минута аз казвам:
— Някакви други идеи?
— Все същите ми се въртят, отново и отново, като хамстери на колела — казва Мам през зъби.
Защо хамстерите ходят на колела? Това като виенско колело на панаир ли е?
— Трябва да измислим хитър номер — казвам аз.
— Като например?
— Като може би когато си била студентка и той те е измамил в камиона си с кучето си, дето не е било истинско куче.
Мам издиша шумно.
— Знам, че се опитваш да помогнеш, но май е време да помълчиш за малко, за да мога да мисля по-сериозно?
Ама ние мислехме, мислехме сериозно заедно. Ставам и отивам да изям банана с голямото кафяво на него, кафявото е най-сладко.
— Джак! — Очите на Мам са огрооомни и тя говори супербързо. — Онова, което каза за кучето… всъщност идеята е гениална. Ами ако се престорим, че си болен?