Кой би повярвал

Дълбоките бразди на коловозите, които си спомняше, бяха изчезнали, пътят бе посипан с нов чакъл. Плевелите и храстите бяха изкоренени и алеята бе станала по-широка. Само дърветата си бяха останали същите: познатото разнообразие от дъб, евкалипти и явор я приветстваха за добре дошла. След миг къщата щеше да се разкрие пред нея.

Когато екипажът зави на последния завой, Кит дори не погледна към дома. Нещо по-важно привлече вниманието й. Зад зелената трева, след овощната градина и новите стопански постройки, дори отвъд самата къща, докъдето й стигаше погледа, се простираха полята на плантацията. Те изглеждаха точно както преди войната, с безкрайни редици млади памукови растения, опънати като зелени ленти върху плодородната тъмна почва.

Кит подскочи и изплаши компаньонката си. Тя изпусна от уплаха зеления ментов бонбон, който бе приготвила да пъхне в устата си, и той се загуби в пищните бели дипли на роклята й. Доротея Пинкни Калхун изпищя.

Дори и непокорната дебютантка от Темпълтън бе разбрала, че не може да пътува без придружителка, да не говорим за това да живее в една и съща къща с неженен мъж. Последното изобщо не се вписваше в приличните норми на поведение, макар той да й бе доведен брат. Кит би направила всичко, за да не даде повод на Кейн да я върне обратно. И тъй като той изобщо не искаше да я вижда тук, навярно щеше да търси подходяща причина.

Не бе трудно да се намери някоя обедняла южнячка, живееща с овдовялата си снаха-севернячка, нетърпелива да се върне в родината си след години изгнание. Мис Доли бе далечна роднина на Мари Когдел, и Кит беше разбрала за нея от едно писмо, пратено й от съпругата на свещеника. С дребния си ръст и избелели руси къдрици, навити като тирбушон, мис Доли приличаше на стара китайска кукла. Въпреки че бе надхвърлила петдесетте, обожаваше старомодните рокли с богати набори и широки поли, под които никога не носеше по-малко от осем фусти.

Кит вече бе открила, че мис Доли е истинска кокетка, пърхаща очаровано с миглите си при вида на всеки мъж, когото считаше за джентълмен. И нито минута не седеше спокойно. Обичаше да размахва ръце, облечени в дантелени ръкавици без пръсти, като мяташе избелелите къдрици. Пастелните панделки и многобройните й волани никога не стояха спокойно на мястото си. Говореше за котильони, сиропи за кашлица и колекции от порцеланови кученца, изчезнали по времето на нейната младост. Тя бе мила, съвършено безобидна и както наскоро Кит бе разбрала, малко луда. Като не можеше да приеме поражението на славната Конфедерация, мис Доли си бе позволила малък разкош — да остане завинаги в миналото, в прекрасните дни на началото на войната, когато надеждите бяха големи, а капитулацията напълно немислима.

— Янки! — възкликна мис Доли, когато каретата спря. — Те ни атакуват! О, Боже! О, Боже… Боже…

В началото, навика й да се отнася към събитията случили се преди седем години, така сякаш от тогава нищо не се бе променило, изнервяше Кит. Но бързо разбра, че префинената лудост на мис Доли е единствения начин, по който тя се справяше с живота, който не бе в състояние да контролира.